Луиз Бегшоу - Страст

Последва сестрата, която се заклатушка по коридора и отмести една завеса. Леглото бе празно.

— О! Виж ти, тръгнала си е. Не ни каза, че иска да бъде изписана. Сигурно сама е изключила системата. Имате ли номера на мобилния й?

Той впери поглед в леглото с недоумение. Беше самонадеян и се бе забавил. Трябваше да дойде час по-рано. Лола Монтоя нямаше да бъде доволна.

— Не се тревожете — успя да се опомни и да се усмихне чаровно. — Ще я намеря.

Мойра Дънууди беше главен библиотекар в Нюйоркската обществена библиотека. Заемаше висока длъжност, с която се гордееше. Бе достигнала зенита на спокоен живот, посветен на обществена служба. Съпругът й Джак бе колега библиотекар, с когото се бяха запознали късно в живота си. Нямаше деца, но това не я безпокоеше. Племенниците й бяха предостатъчни и едно от нещата, които ценеше, бе спокойствието и тишината. Обожавате книгите и зрението й бе слабо.

Имаше много приятен живот. Съпругът й бе наследил къща в Бруклин Хайтс, която никога не биха могли да си позволят, ако трябваше да я купят сега. Бяха превърнали първия етаж в отделен апартамент и се радваха на допълнителен доход от господин и госпожа Кравиц, пенсиониран полицай и съпругата му, добри наематели, които преживяваха с отлична полицейска пенсия. Мойра си купуваше качествени дрехи и екологично чисти плодове и зеленчуци. И двамата с Джак бяха вегетарианци още от шестдесетте. Бяха стройни и пъргави, ходеха по няколко километра на ден, и се надяваха да се наслаждават на дълги и спокойни пенсионерски години.

Мойра целуна съпруга си по бузата във вторник сутринта, преди да тръгне за работа. Тази вечер имаше благотворителна проява за нюйоркската полиция и тя бе организирала всичко; главната атракция бе частна изложба на някои от най-ценните им ръкописи. Щеше да произнесе приветствена реч. Поканени бяха губернаторът, сенаторите Алън и Джоспин, шортстопът на „Янкис“ и много от най-богатите хора в Манхатън. Беше се подготвила старателно и сега с нетърпение очакваше страхотната вечер. Имаше такса за участие в приема и възнаграждението на Мойра Дънууди зависеше от събраните средства.

— Няма да се видим довечера — каза Джак, докато разбъркваше нискокалоричен подсладител в кафето си с канела.

— Ще продължи до след полунощ. Ако искаш, можеш да дойдеш, скъпи.

Джак бе свикнал да си ляга рано. Беше с пет години по-възрастен от нея и напоследък се нуждаеше от почивка.

— Всичко е наред. Ще си остана у дома и ще гледам „Спорт Сенгър“.

И двамата се усмихнаха на шегата му. Джак проявяваше толкова интерес към спорта, колкото тя към компютърните игри. Тоест никакъв.

— Тогава до утре.

Той леко я потупа по гърба. Бяха добри приятели, но рядко спяха заедно. Живееха в спокойна хармония, без бурни изблици на страст.

Мойра избра тънък шлифер „Бърбъри“ и излезе на улицата.

Лола я наблюдава цели три преки; нямаше закъде да бърза. Мойра Дънууди беше лесна мишена. Обичаше рутината си и разходките на открито. На четвъртата пряка се спря пред павилион за вестници и продължи с чаша кафе в картонена поставка и списание. Следваше обичайния си път — към метростанцията.

Лола пристъпи напред, когато Мойра сви към метрото. Остана на разстояние двама-трима души зад нея и наведе глава, когато мишената се огледа. Качиха се в един вагон и Лола застана в средата, хваната за кожена каишка, на сантиметри от Мойра Дънууди, която седеше загледана пред себе си, с плътно събрани колене. Лола бе облечена с прилепнали дънки, избеляла тениска и бейзболна шапка, с очила; не привлече почти ничие внимание. Мойра беше с червена рокля, която щеше да прикрие и попие кръвта.

Слязоха на станция Пен, където бе идеалното място. Лола се изкачи по стъпалата след Мойра, заобиколена от тълпа. Беше напълно незабележима и вървеше с наведена глава, за да крие лицето си от камерите. Беше заснета на пет континента, но никога не бяха я залавяли. Периодично променяше всичко, дори походката си.

Тананикайки си, Мойра излезе на ярката слънчева светлина и закрачи към библиотеката. Не подозираше, че е в опасност, но бяха в центъра на Манхатън и Лола прецени възможностите си. По-сложно убийство, с предимството на късното откриване, бе осъществимо, но тя предпочиташе да приключи бързо и да изчезне. Едва ли щеше да има голямо разследване. Когато Мойра сви по Осмо Авеню, Лола се приближи, извади с лявата си ръка спринцовка от външния джоб на чантата си. Залитна към библиотекарката и изруга: