Луиз Бегшоу - Страст

Мелиса не отговори на обажданията от загрижени колеги от „Крайст Чърч“. На следващия ден се събуди с напълно бистър ум. Поиска лист и химикалка и написа дълго, тактично писмо до майката на Фрейзър. Реши да не й казва за разваления годеж. Вместо това написа част от истината. Какъв прекрасен човек е бил Фрейзър, колко добре се е държал с нея.

Не можеше да се изправи срещу госпожа Макинтош точно сега. Погребението щеше да бъде скоро. Написа, че трябва да преодолее шока. Че заминава за няколко дни и знае, че Фрейзър би искал семейството му да уреди погребението.

Веднага щом пъхна плътния хартиен плик в пощенската кутия в болницата, изпита обсебващо чувство на паника. След като се погрижи за тези подробности и се сбогува с Фрейзър и семейството му, изведнъж си даде сметка за целия ужас на положението си. Бе вървяла с него в мига на убийството. Бе видяла главата му да се пръсва пред очите й. Няколко сантиметра встрани, и това можеше да сполети нея. А ако се бе случило?

Потресаващата близост на смъртта, смъртта на Фрейзър — гледката, на която бе станала свидетел, витаеше над болницата и Оксфорд. Мелиса се задушаваше от нея. Копнежът да замине някъде, да проясни ума си, да бъде далеч от града, в който стрелецът все още е на свобода, защото в никоя емисия не бяха съобщили, че е заловен, бе твърде силен. А ако гневът на този човек към Фрейзър се прехвърлеше и върху нея? Все пак бе негова годеница. Сърцето на Мелиса препускаше; просто не се чувстваше в безопасност.

Инстинктът й подсказваше да бяга, да изчезне колкото е възможно по-бързо и безшумно. Винаги можеше да се върне тук, но сега й се струваше, че на всяка цена трябва да замине далеч.

Измъкна босите си крака от леглото. Дрехите й бяха прибрани в найлонова торбичка на шкафчето. Енергично махна лепенката и извади иглата на системата от ръката си. Нахлузи дънките, тениската, пуловера и обувките и извади чантата си. Портмонето й бе там, с малко пари и паспорта. Хрумна й да слезе с асансьора до главния вход, но една от сестрите бе споменала, че там има екипи на местните телевизии, а за нищо на света не искаше да я снимат.

Вратата в края на отделението бе отворена. Мелиса излезе през нея, тръгна напосоки по коридорите, докато видя табела за входа за доставки. Имаше товарен асансьор и тя се огледа наоколо, натисна бутона и слезе до сутерена. Отвън бяха паркирани няколко коли и линейки. Мелиса мина между тях, прекоси тревна площ и излезе на улицата. Един поглед назад през рамо бе достатъчен, за да се увери, че наистина има малка група журналисти, заели позиции пред централния вход на болницата.

Отправи се на юг. Нямаше да отиде на оксфордската железопътна гара — твърде много нейни познати пътуваха всеки ден до Лондон и обратно, а не би понесла въпросите им. Имаше катери, които превозваха пътници от Фоли Бридж до Кавершам Бридж в Рединг по два пъти на ден. Щеше да се придвижи дотам и да хване директен влак за Лондон, не по оксфордския маршрут. После не бе сигурна. Закрачи бързо, колкото можеше, без да подтичва. Фрейзър бе убит точно пред очите й и всяка клетка от тялото й я подканваше да бяга. Имаше нужда от кратка почивка, време да се опомни и да реши какво да прави с живота си. Може би да положи сериозни усилия, за първи път в живота си, за да се отърве от призрака на Уилям Хайд.

В болничното отделение млад мъж — привлекателен, с матова кожа, облечен с екип за джогинг, мина през двойните врати с огромен букет цветя. Безшумно се промъкна при сестрите и поиска да види Мелиса Елмет.

— Тя не приема посетители — отговори сестра Линда Смит. — Съжалявам.

— Бихте ли попитали дали иска да ме види?

Той извади шофьорската книжка от джоба си. Карлос Елмет, племенник.

— Карлос…

— Майка ми, нейната сестра, живее в Андалусия.

Усмихна се заговорнически. Никоя от тези жени нямаше да го види отново, а мъжът от телевизионните емисии не съществуваше. Изкуственият нос, перуката и контактните лещи бяха произведени от най-добрите в бизнеса. Разбира се, не изпитваше никакво безпокойство заради подозрителността на полицейските екипи от участък Темз Вали.

— Разбира се. Насам.

Сестрата стана от бюрото. Беше въздебела и това й отне доста време. Той можеше да чака. Нямаше закъде да бърза.

Токсинът, с който трябваше да убие Мелиса Елмет, бе бавно действащ. Веднага щеше да изпадне в безсъзнание, но щеше да умре едва след няколко дни, когато той вече щеше да бъде в Бразилия, да се възползва от услугите на едва преминали през пубертета момичета и да се радва на два милиона щатски долара.