Луиз Бегшоу - Страст

Стигнаха до партера. Уил закрачи през фоайето.

Мелиса леко докосна рамото му.

— Какво? Да вървим. Колата чака.

— Не съм платила сметката си — каза тя. — Изпих бутилка минерална вода.

Той впери поглед в нея, после избухна в смях.

— Ема?

— Да, сър? — попита униформената администраторка, която мина покрай тях, за да стигне до рецепцията.

— Запиши разходите на дамата на моята сметка. Апартаментът е свободен.

— Разбира се, господин Хайд.

Служителката продължи, без окото й да мигне. Мелиса сви рамене и извърна глава, давайки си вид, че не е забелязала изражението й. Бе живяла в Оксфорд цяло десетилетие, без да срещне мъж като Уил. Включително и Фрейзър, помисли си тя и се засрами заради нелоялността си.

Отпред чакаше лимузина „Линкълн Таун Кар“. Пред нея стоеше униформен шофьор. Поздрави Уил с повдигане на шапка.

— Джейк — каза Уил, — към „Хийтроу“, ако обичаш.

— Добре, господин Хайд.

Усмихна се на Мелиса и се наведе да й отвори вратата. Почти не бе сигурна какво последва. Чу се едва доловим тъп звук и след миг Джейк, шофьорът, стоеше с израз на недоумение на лицето и… голяма дупка в ръкава на куртката.

— Какво беше това, по…

Уил пристъпи напред и я блъсна. Мелиса затаи дъх, когато падна по очи на задната седалка и Уил затръшна вратата. Тя се надигна и видя светкавично движещи се тела. След миг Уил седеше на шофьорската седалка, а шофьорът, залитайки, се изкачваше по стъпалата към входа на хотела. Уил трескаво въртеше волана. Вече бяха потеглили. Гумите изскърцаха, когато лимузината се вля в потока от коли. Уил експертно маневрираше с висока скорост. Последва силен трясък и когато рязко се обърна назад, Мелиса видя напуканото задно стъкло.

Издаде стон на ужас.

— Някой стреля по нас.

— Да — тонът на Уил бе мрачен. — Колата е с блиндирани стъкла. Но не съм въоръжен. Трябваше да бъда. Съжалявам, Мелиса — очите му гледаха пътя, натовареното движение около Тотнъм Корт Роуд. — Ще извърша нещо абсолютно незаконно и искам да правиш точно каквото ти кажа. Не се колебай. Разбрано?

— Да — каза тя с треперещ глас.

— Стой до вратата. Ще слезеш.

Уил направи бърза маневра и вкара колата в платното за автобуси. Тя се завъртя назад, но цялото стъкло бе побеляло от пукнатини. Ставаха все повече. Куршумите се сипеха по металните части на колата, по стъклото.

— О, господи! — задъхано промълви Мелиса. — Ще умрем.

Искаше да се помоли, но сега, докато седеше на задната седалка на колата му, просто не можеше да намери думи. В ума й нямаше място за друго, освен за пътя, движението, колко надеждни са блиндираните стъкла…

— Да, но не днес.

Той изведнъж завъртя волана и колата се качи на тревната ивица между платната и премина в насрещното движение. Мелиса изпищя, но Уил даде газ и колата сви в тясна уличка встрани от шосето, докато зад тях отекваха клаксони и ругатни.

Пешеходците се разбягаха. Лимузината се качи на бордюра.

— Слизай. Тичай след мен — каза Уил и тя блъсна вратата, втурна се покрай жена в инвалидна количка, която изкрещя нещо по неин адрес. Знаеше, че той я изчаква, краката й спринтираха с все сили, за да го настигне. Точно срещу тях имаше офис сграда, печатница.

— Там ли ще влезем?

— Не. Задънена улица — нямаше представа какво има предвид, но го последва. Уил продължи по друга тясна ивичка и излезе на Графтън Уей. — Хайде!

Сърцето й щеше да се пръсне, но той посочи към другата страна на улицата и го видя: масивните тухлени постройки от двете страни на портала, зад който се издигаше сградата на Юнивърсити Колидж, с колони отпред като древен храм.

Уил се обърна и сграбчи ръката й.

— Мелиса, поеми си дълбоко дъх, трябва да се успокоиш. Да изглеждаш нормално. Ще можеш ли?

Тя кимна. Но в същия миг чу отчетливи стъпки зад ъгъла, които се приближаваха тичешком. Уил я повлече през Гауър Стрийт. Задържаше дъха си, опитваше се да пипа равномерно. Той вече изглеждате напълно спокоен, навярно благодарение на съвършения тонус, който поддържаше.

Уил застана до портала.

— Това е професор Мелиса Елмет от Оксфордския университет. Има хонорар за вземане.

— Мога ли да видя документ за самоличност? — попита охранителят.

Мелиса затършува в чантата си и извади карта от библиотека „Бодлиън“. Изглежда номерът мина. Той натисна бутон и електронните порти се отвориха. Навсякъде имаше тълпи от студенти; смееха се, носеха папки и купчини книги. Уил не каза нищо, но ръката му силно притискаше талията й отзад. Мелиса му позволи да я побутва напред, нагоре по стъпалата и между каменните колони. Тя извърна глава и видя някакъв тип с качулка да разговаря с охраната. Когато вдигна глава и забеляза, че тя го гледа, прескочи портала и побягна…