Луиз Бегшоу - Страст

„А ти си единственото семейство, което някога съм имал“, искаше му се да добави.

Тя зарида — раздиращи ридания, които се изтръгваха от крехкото й тяло, и стана.

— Съжалявам — отново заговори Мелиса. — Слушай, нека нещата се уталожат. Не се обаждай ден-два.

— Няма да анулирам този брак! — избухна Уил.

— Аз решавам — каза тя. — Съжалявам, Уил. Обичам те.

Блясъкът в очите й бе изчезнал. Докато я гледаше, сърцето му се късаше, защото бе разбрал мъчителната истина: тя бе взела решение. Бе избрала майка си пред него.

— Но това не е достатъчно — отбеляза той, — нали?

Мелиса излезе и Уил затвори очи, донякъде защото не искаше тя да види сълзите му. Чу как вратата се затръшна.

И никога не я видя отново.

Уил намери уведомителното писмо за анулирането на брака в пощенската си кутия в колежа. Веднага се върна в квартирата и събра багажа си. Написа писма на един от преподавателите си и старшия инспектор и ги изпрати по университетската поща. Бяха кратки, с по няколко думи на признателност. Уил Хайд се отказваше от мястото си в Оксфорд като студент във втори курс.

Не изчака отговор. Преподавателите бяха добри хора: знаеше точно какво ще си помислят, колко ще им бъде мъчно, че проваля живота си заради едно тийнейджърско увлечение, което бързо ще отмине. Но Уил знаеше най-добре. Животът му бе излязъл от мрака на самотно детство и в него бе разцъфтяла истинска любов. А сега Мелиса го бе предала, беше го поставила на второ място, беше му отнела всичко. Не можеше да остане в един град с нея. Не искаше да бъде дори в същата държава.

Тръгна право към Алдършот и постъпи в армията. Набиращият сержант не зададе твърде много въпроси. Хайд имаше отлични физически данни, каквито рядко се срещаха напоследък: здрави гръдни мускули, развити бицепси, силни бедра. Не се изненада, когато узна, че хлапакът е бил нападател в отбор по ръгби. Беше напуснал Оксфорд, добре, но бе влязъл там с три отлични оценки и изпитваше влечение към математиката и точните науки.

— Ще те запиша в школа за офицери.

Уил искаше да умре, да изчезне. Не искаше отговорност.

— Предпочитам да бъда редник, сержант.

По-възрастният мъж вдигна поглед.

— Не ме интересува какво предпочиташ. Постъпваш в школа за офицери. Подпиши тук.

Животът в Сапдхърст 5 5 Център на Кралската военна академия за обучение на офицери за Британската армия. — Б.пр. беше адски суров. Идеален за Уил Хайд. Получаваше редовна заплата и полагаше толкова физически усилия, че в края на деня се чувстваше смазан. Забравяше за разбитото си сърце, докато ръцете и краката му крещяха от болка. Уил се отличаваше във всички дисциплини. Беше най-интелигентният кадет в курса; другите млади мъже с неговите интелектуални способности не ставаха войници, а учеха в колежи. Уил бе пристигнал физически силен, но излезе още по-силен. Ставаше преди другите кадети и отиваше в тренировъчната зала. Състави си диета, богата на протеини. Фигурата му стана по-издължена и широкоплещеста. Два пъти се наложи да получи нова униформа.

Непоколебимата му упоритост скоро бе забелязана. Беше сигурен кандидат за Меча на честта 6 6 Отличие, връчвано на кадет от Британската армия, посочен от коменданта за най-добър в корпуса. — Б.пр. . Но никога нямаше да стигне толкова далеч.

Беше втората година от обучението му. Уил бе на двадесет и две години. Стоеше облегнат с гръб на едно дърво след тичане, със зачервено лице, задъхан, когато те дойдоха при него. Двама мъже с черни костюми, не с военни униформи.

— Уилям Хайд?

— Да, сър.

Уилям се отнасяше към всички цивилни с изключително уважение, но се ядоса. Беше по екип за джогинг с тъмни петна от пот. Имаше нужда от няколко мига да си отдъхне от изтощителния петнадесеткилометров крос.

— Дошли сме да поговорим с вас.

Погледна часовника си.

— Съжалявам, но след двадесет минути съм на лекция, а трябва да взема душ и да се преоблека.

— Освободен сте от лекцията, кадет Хайд.

Уилям бавно се изправи. Инстинктивно разбра, че тези мъже не се шегуват. Кой можеше да проникне зад стените на Сандхърст, цивилен, и да настоява да говори с него? Нито беше престъпник, нито имаше богати чичовци, които неочаквано биха могли да му оставят голямо наследство.

— МИ-5? — попита той.

Двамата се спогледаха. На лицето на по-слабия за миг се появи усмивка.

— МИ-6.

— Искаме да станеш наш агент — каза другият, макар и да бе излишно.