Луиз Бегшоу - Страст

— Не е незаконно.

— Мисля, че не разбираш. Ти си един от най-добрите тайни агенти, които съм намирал през последните десет години, Уил. Набелязан си за повишение. Очакваме да изиграеш важна роля за защитата на тази страна от терористи.

— Други могат да се заемат с това.

— Значи кралицата и родината не означават нищо за теб?

Уил Хайд отново сви рамене и когато се вгледа в очите на протежето си, сър Раф разбра, че в него няма и следа от чувствата, които си е въобразявал, че изпитва. Изключителната му гениалност и физическата му издръжливост произтичаха от нещо, но то явно не бе чувство за дълг.

— Запазете патриотизма за себе си, сър. Той не означава нищо за мен. Вършех работата, за която ми се плащаше. Няколко злодеи са мъртви. Време е да помисля за себе си.

Навън, на улицата, Уил Хайд се протегна в слънчевия ден. Бе предал пропуска си и подписал документите. Вече беше свободен човек. Нямаше друга собственост, освен дрехите на гърба си. Дори мобилният телефон и кредитната карта му бяха отнети.

Но имаше пари, доста пари. Уил хитро ги бе вкарал в мрежа от трансакции и знаеше точно какво да прави с тях. Регистрира се в „Клариджис“ и проспа по-голямата част от деня. После хапна пържола, средно опечена, с хрупкави пържени картофи и хубава салата и изпи половин бутилка „Шато Марго“. Погълна всичко с голяма наслада. Нямаше да разваля удоволствието си от вкусната храна и допира на идеално изгладените чаршафи. Отбелязваше края на един етап от живота си. Ако изобщо се сети за Мелиса в онази нощ, беше само за момент. Вече бе готов да продължи напред. Буквално.

Не беше трудно да заспи и през нощта. Почти година не се бе спрял на едно място и тялото му бе свикнало бързо да се възстановява.

Нави часовника си за пет и половина, събуди се и слезе във фитнес залата. Малко хора бяха будни по това време: двама градски хлапаци хвърлиха завистливи погледи към закаленото му тяло, но той ги прие с насмешка. Нямаше намерение да губи добрата си физическа форма на таен агент. Други мъже, напуснали службите, често се отпускаха и се предаваха на алкохолизъм и депресия. Не и той. Работата бе прелюдия, пречистване на душата от горчилката. Скъсване с Мелиса Елмет и това, което бе означавала за него.

Яростта бе отшумяла и бе готов за следващата глава. Беше получил закалка в тежки изпитания и увереността му бе огромна. Уил взе душ и се преоблече в нов костюм. Напусна хотела почти без да погледне сметката и хвана метрото до „Хийтроу“, защото бе по-бързо. След обиколка на гишетата се сдоби с билет за бизнес класа до Нюарк с „Делта“. Уил Хайд никога не правеше предварителни резервации. Това даваше твърде много възможности на враговете му.

Девет часа по-късно беше в имиграционната служба на САЩ. След съня по време на полета се чувстваше свеж и бодър. Скочи в първото жълто такси и се спазари за цената до Ричмънд, Вирджиния, където без предизвестие посети господин Луи Феранто, една от многото мишени на човека, когото бе убил в Тунис. Господин Феранто беше единственият собственик на губещата банка „Ес енд Ел“, малка семейна компания с два клона във Вирджиния и един в Делауеър. За свое съжаление се бе опитал да влезе в голямата игра, като бе приел няколко арабски клиенти, желаещи пълна поверителност. Но банката беше в затруднение и парите им бяха застрашени. Много хора искаха смъртта на Луи Феранто.

Уил Хайд знаеше това. Представи се за частен инвеститор с отлични източници, което не бе далеч от истината. Убеди го, че знае за проблемите на банката и смята, че може да я спаси с няколко нестандартни хода. Предложи по четиринадесет цента за долар от капитала и Феранто прие с благодарност. Само така можеше да запази кожата си.

През юни същата година, с нова легитимна виза на инвеститор, Уилям Хайд вече живееше в Съединените щати и управляваше собствена банка. А Мелиса Елмет, както бе чул, беше в родния си град, завършваше аспирантура и едва свързваше двата края.

Слънцето се скриваше зад старите сиви кули на Оксфорд. Гледката всеки път впечатляваше и успокояваше Мелиса. Обичаше този град, колкото и разочарования и трагедии да бе преживяла в него. Поне винаги бе заобиколена от красота. А селата и ливадите около града бяха не по-малко примамливи. Но тази вечер имаше странното чувство, че животът й тук скоро ще свърши.

Скъсването с Фрейзър Макинтош със сигурност нямаше да бъде забавно. Мелиса си наля малко шери, докато се обличаше, за да успокои нервите си и да се избави от депресията. Не се страхуваше, че ще разбие сърцето на Фрейзър. Също като нея, той просто търсеше сигурност. Не беше особено приятна мисъл, но тя знаеше, че това е истината. Фрейзър искаше добра, горе-долу хубава, интелигентна приятелка, която да му роди наследници с добри гени, за да може да прати ново поколение отличници в „Уорчестър“. Може би щеше да бъде малко засрамен, разочарован. Дните, когато Мелиса можеше да завладее сърцето на един мъж и да го разбие на парчета, отдавна бяха отминали. Беше твърде интелигентна, за да не й е пределно ясно.