Луиз Бегшоу - Страст

Уил се усмихна, за първи път от шест месеца, искрено.

— Защо не казахте по-рано? — попита той.

Обучиха го удивително бързо. Беше роден за шпионин, ненадминат по способностите си да разшифрова, да се слива с тълпата, да анализира. Командирите искаха да го видят в акция час по-скоро. Изпратиха го в Джордън, за да издири агент на Абу Юсеф, известен саудитски терорист, извършващ банкови измами, трудна мишена. Беше се внедрил дълбоко в системата и доброто общество. Други агенти се бяха опитвали да го открият и бяха постигнали скромен успех.

Уил се включи в издирването и успя да идентифицира човека за осем седмици. Веднага бе повишен. През следващото десетилетие постоянно му възлагаха задачи. Това бе добре дошло за него. Беше млад, необвързан. Живееше на път, за работата, в хотели и жилища на агенти, понякога в по-малки щабове. Ядеше каквото му донесат. Спеше с местни жени, служителки от консулства, понякога шпионки като нето. Тези момичета бяха добри любовници. Сред толкова много смърт понякога човек изпитваше нужда да докаже, че все още е жив.

Заплащането бе разумно, значително по-добро от това на кадетите в армията. Имаше премии за добра работа, премии за риск, подкупи, за които началникът му свиваше рамене и казваше, че може да задържи. А Уил Хайд нямаше разходи. Не притежаваше имот, нямаше корени. Когато изпълни една задача, веднага искаше нова.

Парите в сигурната му банкова сметка в Лихтенщайн започнаха да растат.

Уил имаше отличен усет за бизнес, който в своята сфера на работа непрекъснато усъвършенстваше. Хората, които издирваше, бяха експерти не само с пистолетите. Крадяха, мамеха, занимаваха се с трафик; трупаха мръсни пари и търгуваха с информация. Докато ги следеше, Уил започна да схваща модела.

Една нощ, от малката си стая в мотел в центъра на Кайро, Уил Хайд се обади на „Фарел енд Жиронд“, най-сигурната брокерска фирма за частни клиенти в Европа. Казаха му, че минималният им депозит е петдесет хиляди паунда. Уил внесе седемдесет и даде указания за купуване на акции на три компании. „Кордекс“, „Брут Джи Ем Би“ и „Майкрософт“, малка технологична компания от Сиатъл.

Акциите на „Майкрософт“ изведнъж се покачиха с малка сума. На „Кордекс“ скочиха с десет процента през следващата седмица. „Брут Джи Ем Би“ загуби пари.

— Можем да спрем загубите, да се оттеглим от позиции — предложи брокерът му.

— Задръж ги — отговори Уил.

Последваха нови загуби през следващия месец. Уил отказа да се оттегли от позициите си. Нямаше голямо значение, защото акциите на другите две компании поскъпваха с главозамайваща бързина. Вече бе постигнал четиридесет процента печалба.

— Господин Хайд, наистина мисля…

— Не мисли, просто продавай. Или както в този случай, не продавай.

— Много добре — гневно отвърна брокерът, мислейки си, че младокът се държи доста арогантно за играч, постигнал успех с две залагания. — Задържаме.

Два месеца по-късно „Брут Джи Ем Би“ бе погълната от мароканска транспортна компания. Акциите на Уилям Хайд му донесоха четворна печалба.

Следващия път, когато му се обади, брокерът не зададе въпроси. Две години Уилям Хайд даваше различни инструкции. Няколко пъти загуби, но повечето акции се покачиха с осемдесет процента и печалбата варираше от скромна до главозамайваща.

След шест месеца брокерът вече се питаше дали Хайд не прави грешките нарочно, за да прикрива неща, които знае като вътрешен човек.

След година тихомълком започна да копира сделките на Хайд със свой брокер в друга фирма. Оказа се най-сполучливият ход в живота му.

Уилям Хайд оцеля и достигна до върха в жестоката игра, която бе избрал. Всичките му пари отиваха за инвестиции. Следеше движенията на стоковите борси в който и край на света да се намираше, ако бе нужно, правеше справка в предишния брой на „Уолстрийт Джърнъл“. Когато прехвърли четиристотин хиляди, един от обръчите на унижение, които стягаха сърцето му от толкова години, най-сетне се пропука.

Четиристотин хиляди беше магическо число за Уил. Толкова притежаваше сър Ричард, както бе разбрал от Мелиса.

При първия си милион Уил Хайд напълно се отпусна. Бе направил присъдата на Елмет, че е безполезен, на пух и прах. Една вечер му хрумна да потърси Мелиса, но се отказа от идеята. Имаше мисия за довършване в Тел Авив; нямаше място за жени. Особено за тази жена. Мелиса го бе предала. Не виждаше причина да рискува сърцето му да бъде разбито за втори път. Вече нямаше болка, раната му бе зараснала. Не искаше да я отваря наново.