Луиз Бегшоу - Страст

Бе уредил викарият да ги венчае сутринта, в осем и половина, когато повечето студенти все още спяха. Щом сър Ричард и лейди Елмет не знаеха за сватбата, нямаше да има други гости. Клисарят щеше да им бъде свидетел.

Церемонията мина бързо, но той запомни всяка дума. „Обичай, почитай, закриляй.“. Тя стоеше там, крехка, плаха, дишаше учестено. Струваше му се, че ще се пръсне от любов към нея. Беше се изправила срещу целия си свят, за да се омъжи за него. „Ти си моя“, помисли си Уил, докато слагаше халката на пръста й. Вече бе свършен факт; разбира се, че родителите й щяха да го приемат. Нямаха избор.

Беше спестявал и резервирал стая в хотел „Рандолф“, в центъра на Оксфорд — скъпо, но спокойно място. Поръчаха си сватбена закуска, с шампанско, и после той отнесе съпругата си до леглото и се любиха с часове. Мелиса бе вземала таблетки, но Уил тайно се надяваше да не подействат. Страстта му към нея беше невероятна и искаше много щастливи деца. Дори и да нямаха пари, щяха да се справят. В онази сутрин светът изглеждаше светъл и изпълнен с надежда. Всичко щеше да се подреди, помисли си Уил.

Около пладне тя го целуна и каза, че се връща вкъщи.

— Ще дойда с теб — настоя Уил.

Мелиса поклати глава.

— Трябва да направя това сама. Ще бъдат съкрушени. Нека поне да им го кажа сама.

— Добре — Уил я целуна. — Добре, скъпа.

По-късно, когато мислено се връщаше назад, не можеше да каже кога нещата се бяха объркали. Не и точния момент. Тя не се върна следобед. Не дойде и за вечеря. Обади се у тях; майка й просто му затвори. Отново се обади.

— Тя не желае да разговаря с теб — изръмжа сър Ричард в слушалката.

— Глупости! — времето за любезности бе отминало. Този гадняр съсипваше сватбения му ден. — Позволете ми да поговоря със съпругата си или ще дойда и ще я отведа.

Последва мълчание.

— Почакай.

Професорът гневно повика Мелиса. Докато чакаше, сърцето на Уил препускаше в гърдите му. Чу я да слиза по стълбите; вече я познаваше дори по стъпките.

— Ето ти го.

Гласът бе на сър Ричард.

— Уил?

Сърцето му замря. Тя плачеше.

— Какво има, скъпа? Ела у дома.

— Не мога… не можем да се оженим.

— Вече е малко късно — каза той, въпреки че не му беше до шеги. — Мелиса, какво са направили с теб? Какво са ти наговорили?

— Сега идвам.

— Не!

Отново сър Ричард, отдалеч.

Уил ги чу да се карат. После тя каза:

— Идвам.

Затвори.

Уил зачака, обезумял от тревога. Тя пристигна бързо, след по-малко от двадесет минути мъчителна агония. Очите й бяха зачервени и подпухнали; изглеждаше сломена и нещастна. Беше с дънки и тениска и не носеше никой от пръстените му.

— Трябва да анулираме брака — каза Мелиса, когато той затвори вратата.

— За бога, не може да говориш сериозно.

— Трябва. Заради мама.

— Майната й на майка ти — брутално каза Уил.

Мелиса се отдръпна от него.

— Уил, тя умира! Умира от рак. Казаха ми го двамата с татко. Досега са го пазили в тайна. Заплака… каза, че няма да намери покой в гроба, ако ме види да съсипвам живота си…

Той залитна назад, тежко се отпусна на стария си разтегателен диван.

— Съжалявам. Много съжалявам — напрегна ума си да реши какво да прави. — Можем… можем да кажем, че сме го анулирали, но просто да не го направим. Можем да си останем гаджета, да продължа да те ухажвам. Да ги спечеля.

Мелиса поклати глава.

— Не, не, мама беше в истерия. Уил, да беше я видял…

Обзе го мъчително предчувствие докъде ще доведе този разговор. В гърлото му се надигна омраза към родителите й.

— Откъде си толкова сигурна, че всичко това не е постановка? — попита той.

— Не е — упорито ги защити Мелиса. — Тя не би направила подобно нещо. Само ме помоли… за известно време…

Очите й отместиха поглед от него и Уил проумя какво се опитва да каже.

— Вече не искаш да се виждаме? Значи… майка ти е болна, затова „Сбогом, Уил, да се разделим мирно и кротко.“?

— Не бъди язвителен — Мелиса изправи гръб. — За кратко. Любовта ни ще оцелее. Кратка раздяла…

— За кратко? Не — Уил поклати глава, протегна ръце и хвана нейните. — Любов моя… майка ти ме мрази, защото мисли, че заслужаваш нещо по-добро. Няма полза да отстъпваш пред нея. Ако сега отстояваш своето, след месец сама ще види, че сме щастливи. Че аз мога да се грижа за теб. За всички ви! Това е единственият начин да ги убедим. Трябва да се справим заедно.

Мелиса рязко издърпа ръцете си и за втори път той изпита гняв към нея заради слабостта й.

— Ние се оженихме — настоя Уил. — Аз съм твой съпруг. Аз също съм твоето семейство.