Луиз Бегшоу - Страст

Уби четиринадесетата си мишена, терорист от бригадите на Мъчениците на Ал Акса, месец по-късно в тясна уличка в Тунис, бързо фотографира тялото и открадна колата му. Придвижи се с нея до туристическата част, купи си нов западен костюм, резервира пътуване до Мароко с малък ферибот. От Фес хвана самолет за Лондон. Щом кацна на „Хийтроу“, Уил Хайд позвъни на един-единствен номер.

— Обажда се Евънс.

— Здравей — поздрави невъзмутимо телефонистка. — Кажи на Джейсън, че идвам.

Това противоречеше на процедурата. Трябваше да бъде в хотел в Париж и да чака подробности за следващата си задача.

— Някакви проблеми с трафика? — любезно попита тя. Това бе кодовият въпрос дали агентът говори под натиск.

— Да, беше ужасен — отговори той. Означаваше, че никой не го принуждава.

— Добре, ще предам.

Затвори.

Спокойният тон при разговора бе цяло чудо, помисли си той, отлично знаейки какъв смут е причинил в главния щаб. Щяха да се разтичат, да се развикат, да се свържат с хотела и с началника на службата. Но Уил бе дотук. Всичко свърши.

Час и четиридесет минути по-късно влезе в неугледната сива сграда на брега на Темза, в която се помещаваше една от най-мощните тайни служби в света, и се подписа на рецепцията. Пропускът му все още бе валиден. Качи се с вътрешния асансьор до деветнадесетия етаж и влезе във фоайето на египетско-мароканския отдел.

— Уилям Хайд. При сър Раф.

Сър Рафаел Корт скоро щеше да празнува шестдесетия си рожден ден и нямаше намерение да се пенсионира. Бе стигнал до висшите ешелони в свят, за който никой не говореше, и една от най-големите му радости бе откриването на нови таланти. Уилям Хайд се бе отличил още в ранните си дни в Сандхърст. Раф се бе запознал накратко с биографията на момчето и бе сигурен, че от него ще излезе изключителен агент. И очакванията му се бяха оправдали напълно. Уил беше добре познат в щаба като най-изявения ученик на Раф.

— Разбира се. Седнете, ако обичате.

Администраторката бе по-възрастна жена, която не се поддаваше на чара на младите агенти. Уил предпочиташе да е така. Седна на невзрачното канапе с кафява кожена тапицерия и взе брой на „Таймс“.

— Господин Хайд?

Той прелистваше спортните страници. „Арсенал“ срещу „Портсмут“. Толкова далеч от смъртта и разрушенията в мизерните гета на Средния изток, Лондон вече му се струваше почти нереален.

— Да?

— Директорът ще ви приеме веднага.

— Много добре. Благодаря.

Нямаше смисъл да се бави. Старателно сгъна вестника и влезе в офиса.

Сър Рафаел седеше на бюрото си и преглеждаше докладите от деня. Не използваше компютър; смяташе, че хакерите представляват твърде голям риск. Беше човек на възраст с младежки дух и откакто заемаше длъжността, винаги бе провеждал радикална политика. Но обстановката в офиса му бе традиционна за убежище на джентълмен — мебели от тъмно дърво, зелен плат и виненочервена кожа.

Уилям затвори вратата след себе си. Офисът бе напълно шумоизолиран, със стъкла на прозорците, обработени срещу шпионска техника с голям обсег, и по два пъти на ден се претърсваше за подслушвателна техника.

— Преживяваш някаква криза, а?

Уилям сви рамене и уверено срещна проницателния поглед на шефа си.

— Не лична, сър. Но съм тук, за да подам оставката си.

— Можеш да вземеш отпуск. Човек се уморява.

„Разбира се, помисли си Уил. Уморява се.“ Тази британска деликатност. Спомни си за писъците на терориста, който бе умрял като страхливец и побойник, какъвто всъщност беше.

— Не, сър. Стига ми толкова.

— Имаме отлични психолози — каза сър Раф. — Няма нищо срамно. И по-добри агенти от теб са се обръщали към тях след тежка акция. Умът се нуждае от лечение, когато е ранен, също както тялото.

Уил поклати глава.

— Не съм травмиран. Просто искам да напусна.

— И какво ще правиш? Искаш работа на бюро? — шефът замислено наклони глава встрани. — Жалко, че губим отличен агент, но имаш първокласен ум. Мога да те сложа в отдела за анализи. Може би там ще ни бъдеш още по-полезен.

Уилям леко се усмихна.

— Възнамерявам да използвам ума си за себе си, сър Раф. Напускам службите. Военната ми издръжка беше покрита преди шест месеца. Дългът е платен.

Началникът на службата примигна, доловил решителността в тона на младия мъж.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш…

— Да открия банка — каза Уилям. — Да натрупам състояние.

Сър Раф побутна стола си назад, истински смаян.

— Да откриеш банка? Да трупаш пари?