Луиз Бегшоу - Страст

Независимо дали това бе истина или не, винаги продължаваше напред. Бе жестоко наранен в младежките си години. Нямаше да позволи да се случи отново.

Мелиса Елмет. Дъщерята на професор Ричард Елмет и злобната му съпруга Миранда. Когато съпругът й бе удостоен с рицарско звание, радостта на Миранда Елмет от живота бе пълна. Перчеше се с титлата си при всяка възможност. И имаше още по-големи социални амбиции за единственото си дете. Семейство Елмет имаха малка викторианска къща с тесен двор в Оксфорд, на Нортклиф Роуд. Но лейди Елмет си бе наумила, че нейното момиче на всяка цена трябва да се омъжи за богаташ и да води охолния живот, с който самата тя до болка бе свикнала.

Мелиса беше умна, смела, свежа и красива, но не и зашеметяваща, с изключително правилни черти и съвършена фигура като на моделите, с които Уил излизаше днес. Далеч по-привлекателна от тях. Беше толкова естествена. Все още усещаше тръпка при спомена за нея. Тя се смееше през цялото време. Дори на седемнадесет, на колкото беше при запознанството им, обичаше да се катери по дърветата. Беше пъргава и жадна за приключения.

Той бе студент в „Ориел“, специалност математика, със стипендия. Но бе пристигнал в Оксфорд, превръщайки се в пример за успех. Момче от сиропиталището „Барнардос“, без никакви препоръки, освен ума си. Помнеше какво е да си беден. Студентски кредит, работа в кръчма. Доста трябваше да се потруди, за да заведе Миси на кино.

Това нямаше значение за нея. Бяха истински влюбени. Поне той мислеше, че е любов.

Онези първи месеци, докато я ухажваше! Беше малка, все още ученичка. Той бе само с две години по-голям, но седемнадесетгодишна, макар и в последен клас, беше твърде далеч от опитните мацки, които киснеха в стаята за отдих на долните курсове в „Ориел“. Мелиса притежаваше онази невинност, онова съвършенство и той не желаеше да прибързва с нея. Просто искаше да бъде с нея, като цвете, което жадно извръща главица към слънцето.

Малките ужаси от детството му, самотата, бедността, всичко избледняваше, когато бе с Мелиса. Никога не се бе бунтувал срещу безоблачния й живот на момиче от средната класа. Възхищаваше се на скования й резервиран баща, че е спестявал, за да й осигури завършването на малко държавно училище. Уил би се радвал да има такъв живот, да стане учен, по-нататък професор, и да може да предложи сигурност на Мелиса. Всичко това щеше да стане, само да вземеше изпитите си.

Желаеше я все по-силно. Започна да мисли за Мелиса ден и нощ. Молеше я да спи с него; тя отказваше. Това само засилваше желанието му. Започна да я докосва, когато бяха насаме. Господи, как отвръщаше на ласките му. Неумело, но с такава страст. Бореше се със себе си, с желанието си. Бореше се с него. Беше влудяваща, бурна тийнейджърска любов. Когато тя най-сетне му се отдаде, в предната стая на Уолтън Стрийт, беше най-страхотната нощ в живота му. Тя бе напрегната, но Уил я обичаше. Прояви търпение; накрая го драскаше и хапеше, стенеше от страст и след малко заспа дълбоко в ръцете му, влюбена и изтощена.

Уил помнеше, че почти не бе мигнал. Лежеше до нея и слушаше дишането й.

Когато се събуди, Мелиса изпадна в паника.

— О, не! Почти единадесет е — луната вече бе високо над зацапания му прозорец. — Мама, татко… ще разберат, че съм се прибрала в полунощ.

— Няма страшно — Уил погали косите й. — Ще се запозная с тях. Ще бъдем заедно.

— Да се запознаеш с…

— Не искаш ли?

— Разбира се, че искам, разбира се! — тя прехапа долапа си устна и му се прииска да я целуне. — Но са много загрижени за мен, Уил…

— Да. Но вече си на осемнадесет, пълнолетна, и си единствената за мен — сви рамене. — Зная го.

Цялото й тяло затрепери, когато изрече тези думи, и сковаността й изчезна.

— Аз също — целуна го и отново се сляха. Без чувство за вина.

Уил никога не бе вярвал в Бог. Но нещо трепна в него и изпита дълбока, искрена благодарност. Не бе сигурен към кого или какво. Просто го обзе това чувство.

На следващия ден се разхождаха край тревните площи на „Крайст Чърч“, където Мелиса току-що бе кандидатствала. Легна до нея на тревата в знойния летен ден и настрои малкото си радио с металически звук на „Класик ФМ“ да послушат Хендел. Уил обичаше класическата музика, а Мелиса се опитваше да я опознае. Никога не се преструваше; желанието й да му носи радост беше искрено. Обви ръце около нея, когато тя отпусна глава на гърдите му. Тя бе неговото семейство, най-сетне. „Господи, това момиче е всичко за мен“, помисли си той.