Луиз Бегшоу - Страст

— Значи започваме да съветваме правителства?

— Онези, които имат държавни инвестиционни фондове.

Чаровно й се усмихна и в нея се надигна гняв. Познаваше този тип. На младини си бе падала по мъже като него. Мускулести, тъмнокоси, арогантни. Но се бе омъжила за суховат посивял банкер. Бе заложила на сигурно. За неин късмет, почина млад и й завеща всичките си пари. Все пак Елън презираше хора, които я караха да съжалява за избора си. Мъже като Уил Хайд. Тя нямаше време за съжаления. Беше твърде заета да властва.

— Може би не е в национален интерес. „Вирджиниън Проспект“ е американска компания.

— Можем да обсъдим това пред комисията.

Още една усмивка, и той се обърна към забележителната млада дама, която го придружаваше. Каква зашеметяваща двойка бяха, с цялото това богатство и красота. Нейният апартамент до Сентрал парк Уест и къщата на плажа в Нантъкет не можеха да се сравняват с тяхното имущество.

— О, да, Елън — отново се обърна към нея и сенатор Джоспин имаше чувството, че чужденецът й подхвърля кокал, сякаш тя, а не той, кандидатства за одобрение. — Не забравяй, че експертите ни са на разположение и на нашите приятели в Ню Йорк. На определена цена.

Сенаторът го проследи с поглед, докато изчезна. Така ли разговаряше Уилям Хайд с председателя на Сенатската комисия по разузнаването?

Нейната партия имаше мнозинство в Камарата и Сената, а президентът беше импотентен стар глупак, който не можеше да наложи вето дори на жена си за избора на вратовръзка. Не беше редно един британец да се перчи тук, в светлината на прожекторите, и да трупа долари, съсипвайки корпоративни репутации. Много от дарителите й мразеха Уил Хайд. Изведнъж й се прииска да му даде урок. Да го спре. Дори ако това означаваше да отложи законодателната сесия…

Уилям побутваше Оливия към трапезарията. Обичаше споровете с политици. Особено с онези, които имаха силно его и всъщност не притежаваха почти нищо друго. Ненавистта на Елън Джоспин бе ясно изписана на лицето й. Не даваше пет пари за мнението й. Ако някога решеше да гласува, щеше да бъде за републиканците.

Уил се усмихна, плъзна пръсти по гърба на Оливия и долови приятната й тръпка. Беше се научила да се оставя в ръцете му, проумяла, че би простил известна непохватност, но никога студенина. Не можеше да не мисли, че тя се старае да изиграе добре картите си и да го впримчи в брак. Но не желаеше да помрачава времето, прекарвано с нея. Съзнателно се опитваше да бъде честен с жените.

Случилото се преди много време… и двамата бяха тийнейджъри. Не можеше да бъде сърдит на всички жени по света заради стореното от една от тях.

Имаше изгледи Оливия да извади късмет. Тя държеше печелившата карта в точния момент. Беше полуотегчен от разкошни благотворителни балове като този, ски екскурзии в Алпите и седмици на частния остров на някой милиардер или огромната яхта на някой магнат. Изпитваше нужда от все по-вълнуващи изживявания, само и само да се избави от скуката. Уил Хайд разпознаваше признаците. Знаеше, че тъпче на едно място. Време бе да признае, че вече не е млад жребец. Време бе за ново, истинско приключение: да създаде семейство и деца. Истинско семейство, за първи път в живота си.

Оливия имаше добро чувство за хумор и веднъж я бе видял в изисканата частна детска градина на сестра й в Ъпър Ийст Сайд без нейно знание. Топлотата й с децата бе искрена. Щеше да бъде образцова съпруга и прекрасна майка. Не бе престъпление, че харесва богатството му. Той харесваше прелестната й външност.

— Да си тръгваме — прошепна Уил в ухото й.

— Добре — отвърна тя. Веднага бе готова да тръгне с него. Усмихна се в очакване. Жените рядко можеха да му откажат и Оливия Уортън не бе изключение.

Да, беше сладурана. Щеше да я заведе у дома и да се люби с нея, докато дългите й червени маникюри оставят драскотини по гърба му и косите й се разпилеят влажни от пот по възглавницата.

После, за втори път в живота си, Уил Хайд можеше да направи предложение за брак.

В началото Уил мразеше благотворителните балове. Един търговски банкер не биваше да се перчи в светлината на прожекторите. Но от отдела му за връзки с обществеността го бяха убедили, че е нужно. Вече не беше таен агент, а главен изпълнителен директор. Колкото повече лицето на Уил се появяваше в медиите, толкова повече се вдигаше цената на банката. Бяха нарекли това ефекта „Доналд Тръмп“. Уил Хайд бе марката, както казваха те.