Луиз Бегшоу - Страст

— Искал ли си някога да отидеш в Америка? — нехайно попита Мелиса.

Той погъделичка ключицата й със стрък трева и изпита задоволство, когато почти веднага усети, че затаява дъх.

— Мечтая за това. Винаги съм мечтал.

— Аз също. Може би в Бостън. Там има страхотни колежи. Ще ти хареса, има клуб на почитателите на Хендел и Хайдн, най-старият в Съединените щати е. Трябва да отидем в Симфъни Хол.

Уил се приближи, целуна я. Тя въздъхна с желание.

— Мелиса — бяха под широката сянка на стар бряст, чиито листа хвърляха шарена сянка върху лицето й. — Обичам те. Винаги ще те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

— Дума да не става — бе отсякъл баща й.

Уил се бе разсеял от металическото тиктакане на грозния им часовник от тридесетте над камината; оглушително силно. В първия миг думите на професор Елмет почти не достигнаха до съзнанието му.

Но изражението му говореше достатъчно. Сурово и гневно. Никаква радост, никаква благодарност. Погледът му означаваше категорично „не“. Уил Хайд добре познаваше този поглед.

— Какво казахте?

— Казах „не“ — професорът стана и закрачи из малкия си кабинет. Беше слаб, дългокрак и безмилостно прям. — С майката на Мелиса искаме някой специален за нея. Тя е много привлекателно момиче — сведе поглед към часовника си. — И е от добро семейство.

Уил настръхна. Той нямаше семейство.

— Сега нямам пари, сър Ричард, но съм уверен, че след като завърша…

— Тогава ще бъде времето да прецениш перспективите си — професорът рязко се завъртя към него. — Искам да разбереш, че решението ми е окончателно. По мое мнение, тийнейджърските бракове рядко са сполучливи. Статистиката показва същото. Намерението ми е да предпазя дъщеря си от болката и разходите около един развод. С майка й за нищо на света не искаме да я видим самотна майка.

— Развод? — Уил се пита да се усмихне. — Все още дори не сме се оженили. Моите уважения, сър Ричард.

— Ако изпитваш някакво уважение, ще се откажеш от Мелиса. Твърде млада е за женитба и очакваме да… — поколеба се. — Просто е твърде млада. Извинявай за откровеността, но най-добре е веднага да се откажеш от тази идея.

Бяха млади, вярно. Но Уил долови и нещо друго в тона на по-възрастния мъж: презрение. Той бе не само твърде млад, а и не достатъчно добър. Сър Ричард ясно му даваше да разбере това.

Уил Хайд нямаше представа откъде дойде този глас, но се чу да отговаря съвършено спокойно:

— Сър Ричард, поисках разрешението ви, защото така повелява традицията и заради Мелиса. Бих предпочел да имаме вашата благословия, но обичам дъщеря ви и ще се оженя за нея, независимо дали одобрявате или не.

— Ще видим — сопна се по-възрастният мъж. — Моля те, напусни дома ми.

— Много добре — Уил бе шокиран, но не искаше скандал. — Надявам се да промените мнението си, сър. Работя упорито.

— Няма да стане. Така е най-добре.

Сър Ричард протегна костеливите си ръце, сграбчи го и грубо го блъсна към вратата. Уил бе играч на ръгби и би могъл да нокаутира професора за тридесет секунди, но се сети за Мелиса и преглътна гнева си.

Вечерта се срещнаха в кръчмата. Зарадва се, когато видя, че е спокойна. По лицето й имаше следи от сълзи, беше бледа и разстроена, но твърдо решена да изпълнят намерението си. Разбраха се да се опитат да убедят родителите й. Той да им напише писма, тя да поговори с тях. Но каквото и да стане, щяха да се оженят.

Докато спеше сам в стаята си, младият Уил Хайд, бедният сирак на стипендия, се запита дали все пак сър Ричард не е прав. Може би наистина Мелиса бе твърде млада, а той никога нямаше да бъде достатъчно добър за нея. Но в сърцето си бе убеден, че професорът греши. Човек сам чертаеше съдбата си. Той учеше в Оксфорд, нали, най-добрия университет в света. Вярваше в себе си. Бе твърдо решен да постигне нещо повече и от най-смелите мечти на стария темерут.

Мелиса беше религиозна, а на Уил му бе все едно. Съгласи се да изслуша с нея предбрачните инструкции на Англиканската църква. Щяха да се оженят в най-близката църква веднага щом имената им бъдат обявени. Мелиса бе пълнолетна, нямаше законова пречка.

В деня на венчавката тя се измъкна от къщи и пристигна в града, облечена със семпла бяла рокля.

— Красива си — каза Уил.

Мелиса се изчерви. Косите й бяха разпуснати. Бе сложила гердан от малки перли на дългата си шия. Позна ги. Бяха подарък от кръстницата й. Пръстенът му с миниатюрен диамант беше на лявата й ръка. На ранното утринно слънце изглеждаше сякаш цялата сияе.