Луиз Бегшоу - Страст

— Разбирам — каза тя. Искаше й се да заплаче. Всъщност вече плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. — Ще ги разпространя. А клетката?

— Дай соларната клетка на Ари. Никой няма да бъде по-мотивиран да публикува откритието от израелското правителство. Дори правителството на Нейно величество.

— Добре — каза Мелиса. Не можа да се сдържи. Притисна се към него. — Уил — каза тя с умоляващ тон. — Уил, не ме изоставяй… недей…

Той обхвана лицето й с ръце, целуна я, отново и отново. Тя се повдигна на пръсти, лудо влюбена, преливаща от любов.

— Обичам само теб — каза той. — Но те убиха Оливия. Имам дълг към нея, Миси. Дължа й отмъщение.

Мелиса кимна, с насълзени очи, и изтри сълзите с ръка.

— Не искам да заминаваш — сграбчи ръката му и я целуна отчаяно. — Обичам те, Уил. Нямаш представа колко.

— Няма надежда за нас, освен ако убия онзи, който е организирал всичко това.

— А всички други…

— Те знаят малко, само откъслечни неща. Вредно за дисциплината е да бъдат осведомени за всичко. Само един човек има достъп до цялата информация. Той трябва да умре. Жената, която уби Оливия, също. Казва се Лола Монтоя. Познавам почерка й. Ако я оставя жива, няма да спре да ни преследва.

Мелиса потръпна и вдиша дълбоко. Очите й бяха зачервени, но примигна и преглътна сълзите. Можеха да го застрелят, вероятно щяха да го убият, и не искаше последният му спомен за нея да бъде за жалка, хленчеща женска.

— Ти си смел мъж, Уил Хайд — каза тя. — Спаси живота ми. Ти си моят съпруг. Обичам те. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Оставих те да си отидеш, защото се страхувах. Мога да направя това — настоя Мелиса. — Не искам да се страхувам повече.

— Моята Мелиса. Прекосих света, за да се събера отново с теб. Не мисли, че сега ще те изоставя.

Наведе се към нея, устните му докоснаха нейните и тя пламна. Пристъпи към него. Ръцете й обгърнаха врата му…

— Здравейте — стресна я нечий глас.

Мелиса се отдръпна назад. Беше гладко избръснат мъж, облечен като американски турист. Кимна на Уил.

— Мелиса? Аз съм Ари.

Тя се опомни.

— Здравей, Ари.

Уил я погледна, сякаш не искаше да се разделя с нея и сърцето й бе сковано от лед, който се пропука и по средата зина пропаст като в ледник.

Сграбчи ръката му и заговори тихо и припряно:

— Те убиха не само Оливия. Убиха и баща ми. И Фрейзър. Убиха и Мойра Дънууди, Дейвид Фел и Елън Джоспин. Опитаха се да убият и теб. Ще разтръбя за откритието навсякъде. Кошмарите им ще се сбъднат. След като се разчуе, ще треперят за собствените си кожи.

Уил леко я целуна.

— Това е моето момиче — отбеляза той.

Мелиса даде знак на скромния на вид млад мъж.

— Хайде.

— Добре — отвърна Ари и закрачи до нея.

Мелиса се отдалечаваше от Уил, бързо, колкото можеше да върви, за да не заплаче. Може би разбираше как се чувства човек от неговия свят. Защото върху плика бе нейното име, написано с почерка на баща й, и то я зовеше.

Бе пожелал светът да узнае и желанието му щеше да бъде изпълнено.

Уил Хайд крачеше по улиците, привидно напосоки, притаяваше се в затънтени улички, влизаше и излизаше от сгради. Вървеше на зигзаг, играеше си с града, но се приближаваше, все повече и повече. Мелиса, любимата му, беше в безопасност и вече можеше да се впусне в преследване.

Къщата на професор Елмет се намираше на Виа Каландрели и те щяха да го чакат там, във всички улици наоколо, да го търсят. Промъкна се изотзад, прекосявайки града зад гърба им, докато стигна до Виа Уго Баси, далеч зад набелязаната зона, далеч от мястото, където биха застанали ключовите им агенти. Посредникът на Лола беше тук. Лола бе тук. Продължи напред, бавно, с бейзболна шапка, слънчеви очила и евтин фотоапарат на врата. Тя бе някъде наблизо. Усещаше присъствието й. Оглеждаше прозорците на близките хотели и пансиони, търсеше я, но знаеше, че е безполезно.

Беше на земята, кръстосваше улиците като него. Интуицията му подсказваше това. Нямаше нищо друго сега, само тя и той.

Часът наближаваше.

Американският университет в Рим бе заобиколен от дървета, буйно разлистени през лятото. Беше впечатляваща сграда в италиански стил, червена в долната част, жълта в горната. Изглеждаше модерна и наоколо бе пълно със студенти. Сред тях вървяха и наемни убийци.

Уил Хайд се огледа, почти нехайно, и продължи. Най-сетне я видя.

Бе заела позиция далеч от завардената зона. Озърташе се. Носеше раница, вероятно натъпкана с експлозиви или гранати, тънко лятно яке. Бермуди, сандали, тениска. Можеше да мине за двадесет и пет годишна, за студентка в последен курс. Намираше се поне на четири преки от мястото, където той би разположил хората си.