Луиз Бегшоу - Страст

— Не ме убивай — заумолява тя. — Жена съм. Нима ще убиеш беззащитна жена…

Той я пусна. Дясната й ръка моментално посегна към левия й пищял. Фалшивата кожа се отлепи. Там, в латексов джоб, имаше игла за плетене, натопена в рицин. Резервното й оръжие за Димитри. Простена от болка, гняв и разочарование, замахна към Уил Хайд, очаквайки да залитне назад.

Вместо това той рязко вдигна ръка и срещна острия връх на оръжието й. Заби се в ръкава на якето му, на милиметри от кожата му, но остана там. Лола се опита да се изправи, но ръката му обхвана главата й, другата отляво…

Бе завладяна от ужас. Изпищя.

— Не! Не убивай…

Той изви врата й встрани, докато изпука. На отсрещния тротоар се бяха спрели минувачи. Лола ги видя да зяпат и да сочат към нея и разбра. Това бе краят. Светът й потъна в мрак.

Уил се изправи бавно. Издърпа иглата от ръкава си и я хвърли в шахта. Хората отсреща сочеха, викаха.

— La ha danneggiata. Penso che la abbia uccisa! 17 17 Нарани я. Мисля, че я уби — (ит.). — Б.пр. — извика трътлеста жена, облечена с консервативна черна рокля.

Приближи се мъж с мобилен телефон до ухото. Друг мъж, всъщност съвсем млад хлапак, крещеше и сочеше към Уил:

— Vada a prendere la polizia! 18 18 Повикайте полицията — (ит.). — Б.пр.

Задачата, която бе изпълнил, беше ужасно неприятна, но не съжаляваше. Лола Монтоя бе неспособна да контролира собствената си природа. Да я остави жива би означавало да обрече други на смърт. Кръвта на Оливия, страхът й крещеше, че не трябва да има милост.

Познаваше Димитри Петренко. Познаваше го добре. Лесно бе да се добере до списъка на клиентите му. Можеше да го публикува. Все още не бе решил. Първо трябваше да напусне града, да стигне до Тел Авив. Щеше да поеме на юг, за Неапол, страхотно убежище на крадци, а оттам към Пулия и с малък кораб до Африка. Никой нямаше да го проследи от Казабланка.

Щеше да се придвижи за около седмица, през която нямаше да се крие. Вече имаха само изпълнители, може би добри стрелци в центъра на града. Беше сигурен, че Мелиса е в безопасност. Докато открият труповете на Димитри и Лола, октоподът беше без глава и очи. Щеше да размахва пипала, без да хване нищо.

Уил щеше да бъде примамка. Да привлече вниманието им. Тук показване на паспорт, там плащане с кредитна карта, изображение от камера. Щяха да стигат все по-близо до него, все по-далеч от Мелиса. Сега всичко зависеше от нея, през няколкото дни, които можеше да й даде, трябваше да разпространи откритието на сър Ричард. Да промени света.

Щеше да се справи блестящо. Разбира се, щеше да изживее ужас, мислейки го за мъртъв. А не можеше да се свърже с нея, по никакъв начин, преди да пристигне. Не можеше да рискува. Ако й се обади, може би щяха да проследят сигнала и да стигнат до нея, когато той не е наблизо. Бе принуден да я остави да страда, докато се появи лично.

„Господи“, помисли си Уил. Колко далеч бяха стигнали. Колко я обичаше. Повече от себе си. И невероятно много се гордееше с нея. Мисълта за последните няколко дни, които бяха прекарали заедно, го изпълваше с неописуема радост.

Кратък период на мъчителна раздяла нямаше да ги отклони от мисията им. Мелиса, неговата съпруга, любовта на живота му, щеше да я довърши. Щеше да разпространи информацията.

Беше добра в това.

Мелиса Елмет бе транспортирана без проблеми до Израел. Нямаше нужда от паспорт, когато пристигна, я чакаше правителствена делегация. Бронирани коли и войници с автомати я откараха до военна база в Йерусалим. Получи достъп до правителствен компютър и разрешение да задържи документите на баща си.

Войниците взеха соларната клетка, но тя нямаше друг избор, освен да им я даде.

Не знаеше нищо за Уил. Отвори документите и ги качи в интернет. Поиска скенер, фотоапарат. Военните й ги предоставиха. Разпространи информацията навсякъде, където можа. Това бе заниманието й през дългите дни, в които сърцето й страдаше. Не се боеше, че ще я открият. Компютър на военните в Израел бе най-неоткриваемият, който можеше да съществува.

Лежеше сама, без него, и тъгуваше. Страхът бе постоянен. През деня тренираше на уреди за фитнес, хранеше се и отново сядаше пред компютъра.

Новината гръмна в целия свят на четвъртия ден. Израелският вътрешен министър показа в предаване на живо по Си Ен Ен, джип „Крайслер“, който се движеше със соларни панели, вградени в покрива.

— Предизвикахме сензация, когато представихме електромобилите в Израел — тържествено заяви той. — Вече не се нуждаем дори от станция за захранване. Това може да се използва навсякъде по света. Велико изобретение на израелски учени.