Луиз Бегшоу - Страст

Той наклони глава.

— Тогава кой е посредникът ти?

Реши да му каже:

— Димитри Петренко.

Искаше да узнае за победата й. Какъв смисъл имаше от славата, ако не бъде оценена от друг професионалист?

— Ще го убия — каза Уил Хайд с равнодушна откровеност.

— Опитай — Лола се обърна и го погледна. — Той се опитваше да ме командва по начин, който не ми харесваше. Винаги работя сама. Затова съм толкова добра — леко притвори клепачи, сякаш бе трудно да говори. — Димитри уби годеницата ти в Ню Йорк.

Хайд застина, видя го да свива ръце в юмруци.

— Защо да го прави? — попита той. — Знае, че тя няма никаква връзка със соларната клетка. Просто беше моето момиче.

— За да ти покаже, че ако продължаваш да създаваш неприятности на клиентите му, ще има наказание — не направи опит да се престори, че му съчувства или че е потресена, никога не би се хванал. — Аз не бих я убила. Не отнемай повече животи, отколкото е необходимо. Излишно е, оставяш следи.

— Интересна жена си — каза той.

Бяха стигнали до автобусна спирка. Римският въздух трептеше и танцуваше, нажежен от силното слънце. Улицата бе прашна, а на спирката имаше пейка. Уил й даде знак да седне.

Настани се близо до него доволна.

— Когато бях на тринадесет, живеех на границата между Финландия и Русия — заговори тя, гледайки право напред. — Баща ми загина при злополука във фабриката, където работеше. Майка ми беше пияница. Продаде ме на някакви мъже. Откараха ме в бардак в Сърбия.

— Съжалявам — тихо каза Уил.

— Научих се на търпение. Прекарах година там, по гръб, търсех оръжия, кроях планове, изучавах пътища за бягство. Накрая се измъкнах. Убих двама мъже. Потренирах известно време и се върнах за останалите. Очистих ги, един по един — Лола се изправи. — Убих и другите момичета, но бързо. Мислеха, че идвам да ги спася, затова не се изплашиха. Шокиран ли си?

Уил я погледна.

— Знаели са коя си — изтъкна той. — Знаели са за потеклото ти, истинското ти име.

— Точно така. Нямах избор. Стана, без да се мъчат. А мъжете умряха мъчително — изразът на очите й стана суров. — Дълго се гаврих с тях.

— Не те упреквам. И майка си ли уби?

Лола сви рамене.

— Защо да си правя труда? Водката я довърши вместо мен. После вече бях открила нещо, в което съм добра. Това ми даде сила, каквато преди нямах — погледна Уил. — Можеш да зарежеш момичето и да дойдеш с мен. Ще станем тандем. Не й дължиш нищо повече.

Очите му се присвиха.

— Не можеш да продължиш с банкерството — каза тя. — Те унищожиха всичко. Освен това ти си като мен. Създаден си за тази работа. Чела съм досието ти.

— Може би — каза той. — Може би.

— Ако искаш, можем да ги издирим — каза тя. — Нищо не пречи бивш клиент да се превърне в мишена.

— А Димитри? — попита Уил.

— И него — отвърна тя, може би малко прибързано.

Уил се загледа в движението за няколко минути. Лола го погледна. Изглеждаше потънал в размисъл. Докато стоеше тук, на прашната улица в предградията, очевидно си даде сметка, че част от живота му приключва.

— Съжалявам за онова, което си преживяла като дете — тихо каза той. Подаде дясната си ръка и тя плъзна лявата си в нея. Невероятно. Той я харесваше. Желаеше я. Почувства се толкова доволна, толкова поласкана. Може би, може би наистина за нея започваше нещо ново. Лола си пое дъх. Не се осмеляваше да повярва. Всъщност защо не? Свежо начало, скрита в някое далечно, затънтено кътче, където никой нямаше да я открие. Може би това бе краят и на част от нейния живот. Може би бе време да укроти яростта. Димитри Петренко щеше да бъде последната й жертва. — Но ти отиде твърде далеч — каза той. — Ти си психопатка и убиваш за пари. И за забавление. Ти си убила Оливия.

Кръвта й застина, плахата й радост се изпари. По дяволите, беше я сграбчил за китката. Хватката му бе като стомана.

— Димитри я уби — повтори Лола, опитвайки се да не показва страх.

— Познавам твоя стил. Освен това — Уил сведе поглед към пръстите й, нежни и розови, разперени под ръката, която притискаше нейната — тази вдлъбнатина пасва с пръстена. Беше гравиран с нейното име.

Тя се наведе ужасена. В меката плът над дланта й съвсем леко се бяха отпечатали букви.

Реагира светкавично. Изви китката си назад, опитвайки се да отскубне ръката си. Стандартен ход, но би могъл да помогне, ако е изненадващ за нападателя.

Уил Хайд не бе изненадан. Задържа китката й и с все сила стовари лакът върху ръката й. Дъхът й секна. Бе счупил костта.

След секунда болката нахлу в нея.