Луиз Бегшоу - Страст

— Аз съм отец Грегъри — каза викарият. — А това навярно е Уилям.

Тя се отдръпна. Уил остана с прикован в него поглед за миг, но после се усмихна. Свещеникът не бе глупав.

— Да, отче, приятно ми е. Как сте?

Отец Грегъри се взираше ту в единия, ту в другия.

— Малко по-добре от вас, струва ми се — отвърна той.

— Елате, да се качим горе.

Жилището бе доста луксозно за скъпата централна част на Рим. Представляваше голям, просторен апартамент с високи тавани и капаци на прозорците. Мелиса изпита носталгия. През мъглата на времето нахлуха спомени за нейната квартира в Оксфорд, за предишния й живот.

— Ще пийнете ли чай? — попита отец Грегъри. — Седнете, и двамата.

— Отче — каза Уил. — Ще говоря по същество.

Викарият се настани на ъглово кресло и ги изгледа изпитателно.

— Да, млади господине.

— Мелиса е моя съпруга — вълнуващо бе да го чуе да изрича това. За първи път говореше за нея по този начин. Страните й пламнаха от искрено щастие. — Оженихме се против волята на сър Ричард и двамата дълго са били отчуждени.

— Зная това — тихо каза отец Грегъри.

— Има хора, много хора, които искат да ни убият. Главно защото се боят, че сър Ричард е открил нещо и е предал информацията на дъщеря си.

Мелиса продължи:

— Той ми се обади от летището, отче. Спомена за вас — погледна свещеника в очите. — Баща ми не беше религиозен, затова се запитах какво го свързва с вас.

Викарият не каза нищо. Мълчаливо стана от креслото си и тръгна през хола към етажерката за книги до стената. Отмести я встрани и отзад се разкри малък сейф.

— Това е рядка реликва от военните години — заговори отец Грегъри. — В тези стаи е живял католически свещеник. Поставил сейф, за да скрие Светите причастия за католическата литургия от нацистите. Ние държим други ценни неща тук — посегна вътре и извади черна метална плочка и малка папка с книжа. Най-отгоре в папката имаше запечатан плик. Подаде ги на Мелиса и сложи ръце върху нейните. — Трябва да му простите — каза той. — Баща ви се промени към края. Стана вярващ. И истински ви обичаше, млада госпожо.

Мелиса сведе поглед. На белия плик бе написано нейното име, с познатия неразбираем почерк на баща й.

„Госпожица Мелиса Елмет“

Не можа да сдържи усмивката си. Баща й. Дори в страх за живота си не би пропуснал формалностите.

Уил стоеше до бюрото на свещеника. Без да попита, бе взел телефона му и бе набрал номер. Беше стационарна линия, по-сигурна от всяка мобилна. Говореше разпалено на език, който Мелиса дори не разпозна.

— Иврит — каза викарият в отговор на незададения й въпрос. — Не е твърде различен от староеврейски.

— Извинявайте… налага се…

— Няма нужда да се извинявате. Познавах баща ви. Вярвам ви.

Уил затвори и седна до нея. Ръцете й трепереха. Това, което държеше, бе всичко, останало от баща й.

— Благодаря — каза той на отец Грегъри. — Поели сте значителен риск. Ще си тръгнем, преди да привлечем нежелано внимание.

— Разбира се — каза възрастният мъж, после изведнъж попита: — Ще ми кажете ли за какво става дума, господин Хайд?

— Не.

Мелиса го погледна.

— Ние знаем и по петите ни са много наемни убийци. Щом се разчуе, ще разберете — Уил се наведе напред и заговори, гледайки го право в лицето: — Отец Грегъри, не казвайте на никого за това. Никога. Отмъщението им може да бъде жестоко.

— Разбрано — увери го той. Протегна ръце и ги задържа над главата на Мелиса, мърморейки нещо под носа си.

— Какво правите? — попита Уил.

— Моля се за вас — спокойно отвърна викарият. — И двамата имате нужда.

Мелиса плътно следваше Уил по улицата. Вървяха към площад „Испания“. Когато стигнаха там, той спря.

— Ще се срещнем с един човек. Казва се Ари. Стари приятели сме.

— Ари — повтори тя.

— Работи за „Мосад“. Пребивава в Рим и е въоръжен до зъби.

— Добре.

— Ще те заведе с автобус до музеите на Ватикана. Пълно е с джебчии, пази нещата си по всяко време.

Мелиса кимна, изпълнена със страх.

— Ари ще те придружи до самолета, Миси, и отиваш право в Тел Авив. Той знае какво носиш. Ще сканираш документите и ще ги качиш в интернет.

— Не ме бива с техниката — прошепна Мелиса.

— Нищо сложно. Пусни ги в „Ю Тюб“, снимай ги с видеокамера, качи страниците във „Фликър“, в „Гугъл“. Просто ги разпространи навсякъде. Изпрати копия по имейл на Би Би Си и „Ню Йорк Таймс“. Просто действай. Не губи време в умуване. Нека стигнат до всички. Изпрати ги и в катедрата по физика на Оксфорд, по дяволите. Бил е един от тях.