Луиз Бегшоу - Страст

— Беше добър — хладно каза тя и се изправи. — Но ме допусна твърде близо до себе си. Маникюрите — повдигна ги пред него. — Цианид. Във върховете. Около десет секунди.

Димитри се задъхваше. Не искаше да умре. Никога не бе вярвал в Бог. Беше убеден, че там горе не съществува нищо. Изведнъж го обзе силен страх. Бореше се за глътка въздух. Лола-Олга бе влязла в банята, съвсем гола, и излязла с извитата му ножичка. Внимателно подрязваше ноктите си. Образът й затрептя пред погледа му, стана неясен. Сърцето му спря за миг, после отново запрепуска. Нямаше противоотрова. В полусъзнание се опита да отправи молитва. Отчаяна мисъл, молба за прошка. Разкаяние. Политна напред и се строполи на пода. Всичко бе като на забавен кадър. Погледна шарките на килима. Нишките изглеждаха огромни, съвсем близо до очите му, трептяха…

Болката стана непоносима. Той издъхна.

Сградата, в която живееше викарият, бе закътана и не се виждаше откъм Виа дел Бабуино. Църквата, макар и необичайна, не правеше никакво впечатление. Кокетната викторианска постройка се губеше сред морето от изящна ренесансова и барокова архитектура, което я заобикаляше.

Хареса й. Беше анонимна. Уил огледа улицата, когато тя влезе в преддверието. Никой не ги следеше. Не бяха тук, чакаха ги около университета. Натисна звънеца, монтиран на малък рафт, и когато излезе администраторката, съобщи, че търси отец Грегъри.

Уил застана зад нея.

— Ще видя дали може да ви приеме — каза жената.

Мелиса стоеше там, с разтуптяно сърце, по дланите й изби пот от напрежение. Странно бе да срещне тук жена на средна възраст с типичен английски акцент. Не бе чувала такъв, откакто се бяха качили в „Евростар“, преди цяла вечност. Опитваше се да бъде спокойна, макар и да се чувстваше така, сякаш целият й живот е останал зад някаква стъклена стена. Жената се бе отдалечила и говореше по телефон.

— За кого да предам? — приветливо попита тя.

Мелиса погледна Уил. Той сви рамене.

— Това е Мелиса Елмет. Кажете му, че е дъщерята на професор Ричард Елмет.

Мелиса се напрегна. Нима си бе загубил ума? Дали този човек щеше да ги издаде? Уил сложи ръка на рамото й, за да я успокои. Тъмните му очи срещнаха погледа й.

Отецът бе приятел на баща й. Ако не можеше да им помогне, и без това бяха обречени. Нямаше значение дали знаят нещо. С тях бе свършено.

Администраторката любезно кимна и повтори името по телефона. Не изглеждаше обезпокоена, явно не й бе познато. Мелиса тихо въздъхна. Може би невинаги щеше да бъде така. Не всеки на света бе убиец, наемник или шпионин. Някои хора просто живееха живота си.

Възрастната жена се обърна с лице към тях.

— Сега ще дойде. Заповядайте, седнете. Имам списания.

Мелиса седна на дивана. Списания… едва се сдържа да не се засмее истерично. Сякаш бе в чакалня пред зъболекарски кабинет, само че тук, в Рим, докато бягаше, за да спаси живота си, с Уил Хайд, който бе убил човек точно пред очите й.

Уил седна до нея. Опита се да не реагира. Какво не бе наред? Какво я прихващаше? Той я караше да се чувства толкова жива, истинска жена. При най-лекото му докосване я обземаше мъчително желание. Сякаш се бе пробудила от мъртвите. Неведнъж бе фантазирала и сънувала, против волята си, за неговото докосване, но изживяванията, които й бе дарил, надминаваха всяка фантазия. Това почти я плашеше. Бе обсебена от него. Нуждаеше се от близостта му като от дневна светлина.

Протегна ръка. Той нежно преплете пръсти с нейните, притисна ги.

Беше невероятен мъж. Не бе срещала друг като него. Бе готов да убие и умре заради нея. Нищо чудно, че се чувстваше толкова слаба в негово присъствие.

Не искаше никога да се разделя с Уил. Изведнъж я обзе желание да има дете от него. Все още бяха женени, поне пред църквата, което сега й се стори изключително важно. Така и не го бе променила. Но нима имаше значение? Не можеше да изложи дете на опасност.

Седеше с поглед, втренчен в „Иконъмист“, без да чете.

— Здравейте…

Мелиса вдигна очи и видя възрастен мъж със сив пуловер и маслиненозелени джинси, който я гледаше. Черната му риза бе със свещеническа яка. Традиционалист, помисли си тя. Баща й би се доверил точно на такъв викарий.

— Вие ли сте дъщерята на сър Ричард?

Бе престанала да мисли за себе си като за такава преди години. Усещаше присъствието на Уил Хайд до себе си. Уил, чието сърце бе разбила. Заради баща си.

Мелиса изправи гръб.

— Да — гордо отвърна тя. Погледна Уил, с дързост в очите. Баща й бе постъпил жестоко преди много години, но нишката помежду им все още съществуваше. Сега бе покойник и Мелиса нямаше да отрича тази връзка.