Луиз Бегшоу - Страст

Той леко я целуна по устните.

— Плачеш — учудено каза тя.

Очите му се присвиха, въпреки сълзите, с които ги бе видяла да се пълнят.

— Глупачка — изръмжа той. — Аз никога не плача — обърна се и Мелиса забеляза как гърбът му се стегна. Когато отново застана с лице към нея, очите му бяха сухи и спокойни. — Да вървим — кратко каза Уил.

— Нали не мислиш, че някой ни чака тук? — попита тя. — Каза, че няма да предположат, че ще пристигнем с кораб.

— Нищо не е изключено — промърмори той. Решително закрачи по кея и Мелиса забърза след него.

Казваше се Али ал Мактуб и служеше в разузнаването на Катар. Правителството не знаеше, че е тук, не знаеха нищо за операцията. Ръководеше я Рашид Дагреб, когото наричаха Шейха, макар и да не бе такъв. Беше хардлайнер и поддържаше тайно приятелство с фанатици. Освен това бе готов на всичко, за да запази петрола на емирството.

Али бе един от най-добрите агенти на Рашид. За него бе чест да поеме тази задача. Беше се молил за нея. Мразеше покварения Хайд не само заради парите му. Двама негови братя по оръжие, мъже, с които се бе обучавал заедно, бяха убити лично от Уилям Хайд, когато работеше за британците.

Настойчиво бе умолявал да изпратят него. Често и съвестно докладваше на Димитри Петренко, дори когато не бе постигнал нищо. Беше един от стотината избрани за тази заключителна част. И дори за миг не преставате да бъде нащрек.

Али имаше нагласа на войник. Не бе негова работа да изгражда стратегии. Имаше по-добри места, на които можеше да бъде изпратен от пристанището на Чивитавекия. Знаеше се, че двамата куфир 15 15 Неверници. — Б.пр. са използвали мотоциклети и коли. Али искаше да бъде в големия град, да обикаля, да оглежда паркираните возила, да търси регистрационни номера. Бе хващал агенти в Йерусалим по този старомоден начин, с дълго ходене, докато открие ключова точка, в която плячката неизбежно ще се върне.

Но сега го бяха изпратили да наблюдава корабите, само за всеки случай, и не бе възразил. Ако бе писано, точно Али щеше да ги намери и убие.

Не носеше снимки със себе си. Сегашните образи на жената на име Мелиса, и Уилям Хайд с брада вече се бяха запечатали в ума му. Би ги познал дори със затворени очи.

Отново огледа тълпата, както безброй пъти през последните няколко часа, неуморно. От време на време се преместваше, само на крачка, за да не бие на очи сред тълпата. Но никой не обръщаше внимание.

От година на година ставаше все по-лесно да бъде агент наблюдател. Хората бързаха по пътя си, заети със своите дела. Не ги бе грижа нито за съседите им, нито за когото и да било, освен за самите тях. Всеки се бе свил в черупката си.

Отново се вгледа в тълпата пътници, слизащи от немския туристически кораб. Много от тях бяха леко пийнали. Бялата им кожа бе зачервена от слънцето. Не можеха да хващат тен, почервеняваха като раци. Али ненавиждаше тези северноевропейци и непоносимостта им към силно слънце. Бе изпълнявал мисии в техните държави и седмици наред бе треперил от студ.

Изведнъж ги съзря.

Мигът бе почти като оргазъм, като обладаване на жена. Усети прилив на адреналин, затаи дъх от изненада. Обзе го диво опиянение. Беше академичката с новата й червена коса. Сега бе със златист тен, пъргава, доста различна. Но Али бе видял снимките и мигновено я позна.

Вървяха по кея, не към гарата. Интересно. Нямаше да отидат направо в Рим. Може би имаха други планове. Може би Димитри бе сгрешил.

Огледа се. Ако тук имаше други агенти или полиция, щеше да ги види. Посегна към джоба на раницата си и внимателно потърси пистолета. Когато тръгна към тях, пръстите му стиснаха хладния метал.

Уил усещаше Мелиса до себе си. Не долавяше в нея и следа от своята тъга. Тя се оглеждаше наоколо, вървеше с широки крачки, доверяваше му се напълно, където и да реши да я заведе…

Наведе се към нея, целуна я, докосвайки с пръсти гърба й. Вече я желаеше отново. Не можеше да се насити на тази жена. Караше го да се чувства така, сякаш отново е на деветнадесет, неуморен тийнейджър, жаден за усещания…

Бавно се изправи, стараейки се да гледа право напред.

— Когато кажа да бягаш, бягай — прошепна той. — Не сега, скъпа. Просто продължавай да вървиш…

Случайно го бе зърнал с периферното си зрение, с крайчеца на окото си. Мъжът ги следеше, нямаше съмнение. Беше добър, но Уил бе твърде опитен, за да не забележи. Агентът крачеше уверено и се взираше в тях.

Мелиса се опитваше да върви спокойно, както й бе казал, но изведнъж стана напрегната. Уил усети това. Онзи тип щеше да види…