Луиз Бегшоу - Страст

Разбира се, обективно погледнато, тя не притежаваше красота на супермодел като бившата му годеница.

Това нямаше значение. За мъж като него Мелиса бе далеч по-привлекателна. Дръзка и смела, силна, стройна, с приятни извивки, момиче, което обича добрата храна, шегите и споровете. Никога не бе изпитвал желание да се отдалечи от нея, след като правят любов. Това я отличаваше от всички други. Беше толкова интелигентна, толкова забавна. Можеше да бъде страхотен приятел.

Може би по-важно, сексът с нея беше невероятен, не заради техниката. През последните години бе имал връзки с момичета, които подхождаха към мъжкото тяло с хладна, професионална вещина. Мелиса бе далеч по-страстна. Реагираше естествено. Достатъчно бе да прокара ръка по гърба й, и тя потръпваше и затаяваше дъх. Желанието й бе силно колкото неговото, може би дори по-силно. Ако я целуне, тялото й се надигаше, кожата й пламваше и от нея заструяваше топлина. Толкова бе лесно да я възпламени. Страстта й му носеше неописуема наслада. Когато я видеше да реагира така, едва се владееше.

Възбудата й идваше и от сила, беше очевидно. Любовта им като тийнейджъри бе чиста и малко наивна, беше съкрушен от решението й да се разделят. А сега бе толкова различна, толкова по-богата. Беше жена, способна на дълбоки чувства. Дълго бе жадувала за силен мъж. Беше се борила с тази част от себе си, но тя бе жена, която отвръщаше страстно на доминиращ мъжкар. С него се проявяваше особено силно, защото никога не бе преставала да го обича.

Съчувстваше й за това мъчение. Взаимно се бяха подложили на странни наказания. Но сега, когато тя настръхваше при всяко негово докосване, бе опияняващо да контролира тялото й и да обича ума й.

Толкова бе красива.

Обичаше я милион пъти повече. Мислеше за Оливия със съжаление и безмилостно щеше да отмъсти за смъртта й, но дори скръбта за нея не можеше да помрачи любовта му към Мелиса, неговата жена, неговата съпруга. Все още му бе съпруга. Искаше да приключи с това, да я освободи от всички ужаси, които я преследваха. Силното й жизнено тяло бе съвършено. Уил го обожаваше.

При мисълта, че ще я изложи на опасност, смъртна опасност, която дебне в Рим, почти му призляваше. Но просто нямаше друг начин.

Любовта към нея го изгаряше като треска. Беше любов, за която бе готов да умре, а единственият път към безопасността бе да рискува всичко, не само своя живот, а и нейния.

Уил се наведе и започна да целува вдлъбнатината под шията й, леко погъделичка кожата й със зъби, очерта фигури върху нея с език.

Мелиса се раздвижи. Беше неустоима, докато се протягаше в просъница, мъркайки от удоволствие. Плъзна ръка между бедрата й. Вече бе възбудена. Примигна и отвори очи. Затаила дъх, изви гръбнак.

— Уил — промълви тя, надигна се към него.

„Това е моята жена“, помисли си той с дивашка гордост. Любовта пламтеше в гърдите му. Страстта му към това момиче бе толкова дълбока. Всички други жени — моделите, актрисите, безинтересните кльощави хубавици, сега му се струваха далечни, като смътни сенки в мрака. Сексът с Мелиса бе несравним. Вече се извиваше под него. Трябваше да прояви усилие да се владее, за да я подразни малко. Толкова бе гореща, сякаш от нея се надигаше пара…

Наведе се и я целуна, ненаситно. Страхуваше се за нея, болеше го, но не сега. Единственото, което имаше значение сега, бе това изживяване, тази жена, неговата страст.

Залитайки, стъпиха на кея в Чивитавекия 14 14 Град в областта Лацио на провинция Рим на брега на Тиренско море. — Б.пр. . Плочите бяха напечени от слънцето. Мелиса се огледа надясно, наляво. Средновековните руини и старият град до пристанището се губеха сред модерни сгради и каравани, продаващи скъпа кока-кола и сладолед.

— Върви плътно до мен — каза Уил.

— Добре — Мелиса погледна табелите на пристанището. — Влак ли ще хванем от гара Термини?

— Не — отвърна Уил. — Първо ще се помотаем тук — прокара загрубелите си пръсти през косите й. — Искам да намерим дрогерия, да ти купим боя за коса. Може вече да имат наше изображение.

— Но не сме срещнали никого — тревожно промълви тя.

— Имат си начини. Могат да се доберат до записи от охранителни камери, може би дори от тези на летище „Шарл дьо Гол“. Възможно е да чакат с дни, докато ни засекат, а ние ще изчезнем от района.

— Но все пак ще знаят как изглеждаме.

— Да, за съжаление — Уил стисна ръката й. — Много са, Миси. Хиляди. Не зная дали ще успеем. Не искам да те лъжа.

— Не ме интересува — каза тя. Средиземноморското слънце безмилостно печеше над тях. Туристите и уличните търговци се усмихваха. За Мелиса животът бе богат. С радост би заменила тягостните самотни години и Оксфорд, пълни с огорчение и неудовлетвореност, за тези последни няколко дни отново с Уил. — Обичам те. Винаги ще те обичам.