Луиз Бегшоу - Страст

Уил приключи със самобръсначката, дойде и седна до нея.

— Само ти можеш да сложиш край, Миси. Сигурен съм. Трябва да помислиш. Те желаят смъртта ти заради нещо, което мислят, че си узнала от баща си.

— Но не ми е казал нищо.

Уил я погледна.

— Може би все пак ти е казал. Може би затова са те набелязали. Затова ни преследват така упорито. Ами ако Ричард Елмет се е опитал да ти каже за откритието си?

Мелиса стисна ръката му.

— Мислиш, че го е направил?

— Логично е, нали? Страхуват се от теб заради онова, което се е опитал да ти разкрие — Уил скочи на крака и закрачи между дърветата като леопард в клетка, развълнуван, взирайки се в нея, разсъждавайки на глас: — Няма смисъл да ходим в университета. Не само защото там ще ни очакват, те имат агенти навсякъде. Не, защото вече със сигурност са претърсили стаята и преровили записките му. Обзалагам се, че повечето от колегите му са измрели от миналото лято насам, по един или друг начин, кой при катастрофа, кой от сърдечен удар.

— Работеше сам — каза тя. — Ненавиждаше идеята други хора да могат да си припишат заслуги за откритията му.

— Добре дошло за тях — Уил застана до нея, очите му впериха поглед в нейните. — Дали са прави, Мелиса? Дали наистина е направил опит да ти подскаже нещо? Опитай се да помислиш. Опитай!

— Разговаряхме два месеца преди да умре, но не беше нищо важно.

— Било е, обзалагам се — Уил кимна. — Помисли. Напрегни ума си. Върни се назад. Спомни си всяка подробност от този разговор, колкото и незначителна да ти се струва. Всяка реплика, дори за времето.

— Добре — каза Мелиса. Вълнението му се предаде и на нея. — Добре. Е… беше някак напрегнат.

— Така. Продължавай.

— Винаги е бил кратък по телефона. Умението да води разговор не беше негова силна черта. Но помня, че ми се стори разстроен — с мъка си пое дъх. — Беше на летището. Каза, че е искал да се обади от автомат. С тях било по-лесно.

— И не се подслушват — изтъкна Уил. — Трудно е и да се улови разговор с мощен микрофон от разстояние. Твърде шумно е. За какво говореше?

— Каза, че работата му върви добре. Надявал се скоро да си дойде у дома. Вече щяло да бъде различно и да започнем на чисто. Отговарях само с „да“, отегчено — очите й се напълниха със сълзи. — Опита се да ми каже, че съжалява, а аз се отнесох с пренебрежение.

— Не си направила нищо лошо. Продължавай, всичко, което можеш да си спомниш.

Мелиса затвори очи и по бузата й се търкулна сълза. Горкият й баща. Все още го обичаше, въпреки всичко. Разрови паметта си, потърси спомена за гласа му…

— Уил! — изведнъж очите й светнаха. — Каза… че иска да ми покаже къде са се запознали с майка ми. Искаше да запомня това. Изрече го така, сякаш е важно. Помислих, че е някакъв намек за нас, за теб и мен. Завоалиран. Може би всъщност се е опитал да ми предаде нещо.

Уил се усмихна широко, доволно.

— И къде точно са се запознали?

— Тук — отвърна тя. — В Рим. Църквата „Вси светии“, така се казва, една от малкото протестантски църкви в града.

— Зная коя е — каза той. — В центъра. Виа дел Бабуино.

— Искал да ме запознае с отец Грегъри.

— Католик?

Тя поклати глава.

— Англикански викарий. Живее до църквата.

Уил погледна часовника си.

— Измий косата си, среши я. Направи го.

Слънцето вече се спускаше зад затоплените камъни на руините.

— Ще отидем до входа и ще хванем автобус до града. Там ще хванем такси. Ще кажа на шофьора да ни откара до Ватикана. Оттам ще вървим пеша. Когато таксито наближи града, обърни се към мен и ме целуни.

— Мога да го направя.

— Не искам камерите им да ни заснемат — обясни Уил.

Димитри тръпнеше от вълнение. Момчето, Али, бе изпратило сигнал на пейджъра му, както бе инструктирано, преди да направи каквото и да било. Бяха го убили, съобщаваха за инцидента по всички телевизии. Уил Хайд имаше оръжие и това бе опасно, но можеше да се очаква. По-важното бе, че той се оказа прав. Не бягаха напосоки. Идваха тук, където бе работил баща й. Щяха да влязат право в капана.

Разбира се, получи информация, но допусна и Хайд да узнае, че го очакват. Всъщност почти със сигурност го бе предвидил. Димитри потръпна от задоволство при мисълта с колко умел противник си има работа.

Нареди на хората си да се разпръснат. Щяха да го хванат. Всяка улица в радиус от четири преки около университета бе под наблюдение.

Мислите му се насочиха към Лола. Беше се видял с нея вчера, за да я запознае със стратегията за последния етап от операцията. Вече бе по-възрастна, вероятно на около двадесет и осем. Може би това обясняваше неуспеха й при тази мисия. Дори легендарни агенти загубваха усета си с времето.