Луиз Бегшоу - Страст

Изядоха останалата храна, измиха зъбите си и бързо се измиха в потока. Този път Мелиса не мърмори. Уил я остави само да наплиска тялото си. Косата й вече бе чиста. Той събра палатката, тя прибра изсъхналите дрехи и прикриха с шума следите от бивака си.

— Хайде. Трябва да тръгваме — каза Уил и я целуна по бузата. Прокара двете си ръце нагоре-надолу по гърба й и Мелиса почувства нов прилив на желание. Уил се усмихна. — По-късно — каза той. — Трябваше да сме тръгнали преди час. Аз съм виновен. Не мога да се въздържам с теб.

Закопчаха коланите и Уил с умели маневри излезе с колата на пътя. Леко изпращя, но вървеше добре. Резервоарът бе пълен. Когато отново се озоваха на магистралата, Мелиса въздъхна с искрена наслада. Беше чиста, суха, нахранена, обичана. Седалките бяха топли и разкошни след студената вода в потока. Чувстваше се неуязвима, озарена от щастлива звезда. Убийците, смразяващият гневен глас на жената, която й крещеше в апартамента, нищо нямаше значение. Как биха могли да я намерят? Уил Хайд можеше да я защити и от самия дявол.

Лола захапа поредния тънък макарон, толкова лек, че почти се стопи в устата й. Не бе яла нищо толкова вкусно от доста време. Тук продаваха нуга, можеше да си вземе малко. Беше добър източник на гликоза.

Аха. Наведе се напред. Потупа екрана. Върна записа назад. Застина.

Нямаше начин да приближи още, по дяволите, не можеше да увеличи изображението. Но бяха те. Беше сигурна. Никога не забравяше очите на мишена. Огледа внимателно фигурите в колата. Голяма кола, не мотоциклет. Интересно защо бяха преминали от мотоциклети на коли. Ръстът съвпадаше. Телосложението също. Момичето бе по-лесно разпознаваемо от Хайд. Бе пуснал брада. Умно момче, помисли си тя. Толкова бе странно, че някои мишени не се сещаха за елементарни неща. Момичето, Мелиса, бе подстригало косите си. Снимката бе черно-бяла, за съжаление, но щом бе променила прическата, вероятно ги бе и боядисала.

Записът бе от вчера. Бяха в „Рено Еспас“ и се движеха на юг, към швейцарската или италианската граница. После трябваше да са преспали някъде. Навярно Хайд мразеше това също колкото Лола, но тялото се нуждаеше от почивка.

Мелиса бе мълчалива в колата, опитваше се да мисли. Уил беше бивш шпионин. Обработваше толкова информация, неща, които тя не забелязваше. Може би той подхождаше твърде аналитично. Може би ако опита, щеше да успее да му помогне.

— Ако се върнем към другите две убийства, разкриват ли ни нещо? — попита тя. — Вероятно се досещаш защо е убита сенатор Джоспин. Но за библиотекарката, как се казваше…

— Мойра Дънууди.

— Да. Какво знаеш за нея?

Уил се замисли, сякаш извличаше информация от компютъра в главата си.

— Беше главен библиотекар на Нюйоркската обществена библиотека, което звучи престижно, но не означава нищо особено. Не е притежавала голямо състояние. Не е била агент под прикритие. Щях да зная, ако беше.

— Татко посещавал ли е библиотеката?

— На няколко благотворителни прояви. Веднъж го видях там да разговаря с нея. Друг път се срещна с Елън Джоспин, от която очаквах съдействие за сделка. Името му беше в списъка на посетителите в офиса й. Така стигнах до връзката с теб.

Мелиса бавно каза:

— Татко не се сприятеляваше лесно.

— Няма нужда да ми го напомняш.

— Не бъди язвителен.

— Извинявай — Уил нехайно сложи ръка на коляното й, контролирайки волана с другата, и погали стегнатото й бедро. Тя прехапа устни, за да овладее мигновената си реакция. И най-лекото му докосване я възбуждаше. — След снощи вече не ме боли толкова.

Мелиса затаи дъх, стисна бедра. Ръката му не помръдна.

— Дива котка — каза той.

— Уил…

— По-късно.

Когато отмести ръката си, тя вече изгаряше. Раздвижи се на седалката.

— Не мога да се съсредоточа — промърмори Мелиса.

— А аз си мислех, че си студена — засмя се Уил. — Не бива да те докосвам, но не мога да ти устоя.

Тя си пое дъх, успокои се.

— Знаеш ли колко си гаден?

— Казвали са ми — Уил сви рамене. — Просто си отмъщавам, скъпа.

Мелиса предизвикателно тръсна глава и той се усмихна самодоволно.

— Баща ми — продължи тя с делови тон — проявяваше истински интерес само към хора, които или могат да му бъдат полезни с нещо, или го боготворят заради гениалността му. Обожаваше страхопочитанието, с което се отнасяха към него в Оксфорд. Беше изключителен учен, знаеш ли, Уил?

— Да. Не се и съмнявам.

— Имала ли е Мойра Дънууди интереси в определена област, заради които татко може да се е свързал с нея?