Христо Калчев - Спрете полета на сокола (вулгарен роман)

— Не — каза Козела и наистина не знаеше.

— Един ден ще научиш, приятелю, — каза старата дама и се надигна от стола. — Покани ли те евреин на „барши“ да знаеш, че той те е приел в семейството си и ти си негов кръвен брат, генерале! Надявам се, че ще платиш сметката?

Козела остана загледан зад тях. Жените напуснаха заведението, взеха елеватора, излязоха от зрителното му поле.

Къде по дяволите е Мосад? мислеше той. Къде е охраната? А че има охрана за миг не се съмняваше.

Козела остана за дълго време замислен над празното си кафе. Всичко беше бивше в тая държава — комунизъм, нежна революция, от Жан Виденов до Софиянски. Всички бяха мъртви кучета. Две неща обаче бяха вечни — интересът и агресията. Интересът беше приоритет на евреите, агресията — на ислямския свят.

Преди да изляза пред тази шибана гара, трябва да избера на чия страна съм! помисли Козела, преди да пъхне празния восъчен плик в джоба си. Изкачвайки се на елеватора направи още нещо — обади се на Маласа:

— Пращай ми Гошо Французина! Имаме трофей за него.

Отче наш, ти, който си на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти, да дойде Царството ти, както на небето, така и на земята! Благодаря ти за хляба, който ми даваш… Но понеже ти никакъв хляб не ми даваш, а аз сам си го взимам, я си стой там сред облаците и си ебавай майката!

Какви ли не глупости не минаха през главата на Козела, докато чакаше Абу Тадж да се появи в окуляра му. Детството му, служебната и бандитска му биография, всичко мина като на кинолента. Минаваше час, два, а шибаният арабин го нямаше. Нямаше го и Гошо Французина. Ако беше там, където трябва да е, пердето в хотелската му стая щеше да е спуснато. А то не беше. Гаранция, че това младо лайно Малас не си е свършило работата. Беше късно да предприеме каквито и да е било допълнителни мерки, затова трябваше да свърши сам това, което отдавна беше чужда работа. Снайперът беше в ръцете му, но очите му сълзяха. Всеки повей на вятъра предизвикваше хрема, която той попиваше ту с единия, ту с другия ръкав на коженото си, твърдо като керемида, яке.

Не си на тази възраст, ебалник! мислеше той, знаейки, че всякакви разсъждения са безсмислени. Абу Тадж трябваше да бъде мъртъв и това беше негова грижа. Всичко останало бяха тъпи хленчения на оплаквачки.

Петнайсетина минути по-късно Абу Тадж се зададе наистина. Първо се появиха три-четири жени с вид на манекенки. Огледаха коридора и повикаха асансьора, след това се появи и охраната. Бяха двама мъже на видима възраст около трийсет години, които по-скоро приличаха на чиновници, отколкото на платени стрелци. Асансьорът беше задържан, в коридора светеше, всичко беше като на длан. Тогава се зададе и делегацията. Татарлъ, Лютви, Еюп, няколко жени, след което един мъж с вид на трикрилен гардероб, а зад него се промъкваше лукавата плешива физиономия на Доган.

Абу Тадж беше някой от тях, но кой, по дяволите? Козела вдигна карабината, намести окуляра и се загледа. Ни един от мъжете в тази група не беше целта му. Къде, по дяволите, е това ислямско лайно? с нарастващо раздразнение помисли той, когато го видя да се задава. Най-неочаквано вратата срещу асансьора се отвори. Някакъв мъж, по-скоро сянка, пресече коридора, шмугна се вътре, след което го последваха и останалите. Пусията беше провалена. Сега вече всички бяха в ресторанта и Козела нямаше повече работа в наетата под фалшиво име стая. Прикрепи карабината за матрака и излезе в коридора. Нямаше представа какво ще предприеме. Телефонът му беше изключен, не беше въоръжен. В крайна сметка, каква заплаха можеше да представлява един мъж на средна възраст, който не си вади ръцете от джобовете. Или, ако го направи, то е, за да си запали цигара.

Козела слезе по стъпалата на хотела и влезе в ресторанта.

— Имате ли запазена маса, господине? — запита оберът.

— Не — каза той. — Необходимо ли е?

— Не е — учтиво отговори началникът на персонала. — Да ви предложа маса?

— Гладен съм — каза Козела — и не бързам. Сто грама „Смирноф“, минерална вода и менюто, моля!

Заведението беше полупразно, но в дъното имаше една махагонова врата, зад която най-вероятно беше стаята за ВИП гости. Козела седна с гръб към целта си и се замисли. Прости, отче наш, ако те обидих! Взимам си думите назад. Дай ми някаква идея, да му еба майката! Няма цял живот да го преследвам този шибан, резан фес! ВИП залата беше зад гърба му, но вратата на кухнята беше пред очите му. Оттам тръгваха сервиетните колички, оттам се изнасяха поръчките, а това може би беше и единствения начин за отстъпление.