Христо Калчев - Последно причастие

От трийсет години Атина не помнеше сняг. Днес обаче, на 24.12.2001, навръх Бъдни вечер, термометърът показваше минус двайсет градуса. Градът беше скован от студ и от страх. За пръв и последен път през 1887 година тук са били измерени температури около десет градуса под нулата. Гърците не бяха свикнали с такива аномалии и нямаха нито физическа нагласа, нито практическа подготовка да се справят с капризите на Зимата. Искрено религиозни, те обожествяваха Коледа и Великден и ги празнуваха шумно, пищно и до пълно себераздаване. Но не и тази Коледа. Атина беше затрупана в преспи, транспортът едва пълзеше и дори църквата „Свети Кирик“ беше леденостудена и празна.

Именно тук Козела имаше среща с полковник Хакел — разчиташе, че ще бъде невидим в тълпата и няма да буди подозрение дори и у най-любопитните.

Хакел? Странна птица беше това ченге. Опасен? Да! Но за кого? Верен? Глупости! Верен може да бъде кон, но не и офицер, обучен в полигоните на Интерпол, ЦРУ и кой знае къде още. И все пак, кой е Хакел, по дяволите! Германец, внук на елитен щурмовак от СС, швейцарски гражданин, но на служба в Лангли. Какво обясняваше това?… Нищо…

Хакел влезе в църквата, изтръска шапката си, очука обувките си една в друга, прекръсти се вяло и тръгна към него. Козела го посрещна прав, подаде му ръка, но за най-голяма негова изненада Хакел го прегърна и задържа в мразовитата си хватка.

— Пак отърва кожата, смахнат идиот! — прошепна в ухото му. — Ти си доказателство, че Господ пази луди, пияни и убийци, докато не си свършат работата тук, на земята.

Козела се освободи от ръцете му и се усмихна криво.

— Не ми говори за бачкане, Хакел. Във ваканция съм. Заслужена.

— Ще видим. Защо църква? Имам нужда от нещо загряващо. Пуши ми се… Тук няма курви и нито ти, нито аз сме Карлос Чакала.

Кафенето беше малко, двуетажно, но топло. Поръчаха кафе. Запалиха цигари.

— Чакала е в затвора, не в църква, Хакел — каза Козела. — Или си го ръкоположил за свещеник?

— Опазил ме Господ, Козел. Той имаше праведния навик пред олтара да инструктира убийците си. Не си сам,нали?

— Не.

— Несвикнали да откровеничим, а?

Козела се усмихна хитро.

— Хотел „Елион“, на булевард „Василиос“. Кой отрови Джанат Гул?

— Някой добър християнин — разсеяно отговори Хакел. — Имаш ли време за пиене? Момичето е в хотела, нали?

Козела кимна.

— Да. В осем ще ни чака за вечеря.

А беше едва пет след обяд. Най-късно след час хората щяха да се приберат по къщите си за Бъдни вечер, но ресторанти, барове и кафенета щяха да работят цяла нощ. Гърците бяха първо търговци, а после православни християни, въпреки че твърдяха обратното.

Козела поръча коняк за Хакел, водка за себе си и вдигна наздравица.

— Нека внукът на хитлериста Хакелман пукне в леглото от естествена смърт.

— Амин! — сериозно каза Хакел. — Нека същата съдба сполети внука на балканския варварин Милетиев. Отпиваха, пушеха, мълчаха.

— Знаеш ли, Хакел, не си спомням дали ти благодарих.

— Да ми благодариш? За какво?

— Че ми отърва кожата в Тирана.

— Да… Не… Не си спомням.

— Ако съм пропуснал, сега го правя. Хакел махна с ръка.

— Следиш ли новините? Осама се изпари. Козела поклати глава недоверчиво.

— Мъртъв е. Талибаните са го свитнали. Най-добрият начин да го превърнат в светец. Той ще бъде новото знаме на исляма.

— Не, Козел. Не още. Имаме очи и уши навсякъде. Всеки момент ще разбера къде е!

— Хадрамуд?

— Една от възможностите… — кимна Хакел. — Ще чакаме. Наградата за главата му е открита.

— Вярваш ли на информаторите?

— Ако са „сиви вълци“, да.

— Мюсюлмани?

— Петдесет милиона долара са по-силни от всякаква религия.

Козела кимна разбиращо. Бяха се стоплили, отпуснали. Разбира се, алкохолът си казваше думата, но между тях се беше настанило някакво спокойствие и доверие, каквито никога не бяха изпитвали помежду си.

— Защо не го шитнаха талибаните? Наградата е еднаква за всички.

Хакел поклати глава.

— Представяш ли си Осама пред съда? Лъже, шикалкави, кълне се в невинност, заклеймява тероризма, моли за милост. Не, Козел, не могат да си позволят такъв лукс. Това би значело да превърнат войната си в оперета. По света, по груби сметки на Централата, има над сто хиляди живи торпили.

Козела се развесели.

— Няма да ни стигнат три живота, колега… И пак няма да сме перфорирали половината.