Христо Калчев: Белия дявол — Синове

Мъртва тишина тегнеше над Скендера. Княгиня София Авалова — албанката — лежеше в дървения си стол-люлка, загледана в кротките юнски води на морето. На десетина крачки под плачущата върба, до стълбите към езерния кей белееше каменен кръст, а поддържаният гроб беше единственото цветно петно в зеления триумф на пролетта. Там, на два метра в земята, в палисандров ковчег беше погребан скелетът на мъжа й, княз Вангел Авалов, широко известен под прозвището Белия дявол.

След обяд, когато къщата стихваше, София подвикваше на грохналия беззъб вълкодав, излизаше под сянката на единствения дъб в това царство на клена и сядаше на стола, който брат й Лазар собственоръчна беше сковал за нея.

Княгиня София прекарваше дълги часове в размисъл и неми разговори със скъпия покойник, с единствения мъж на живота й. „Вангели, пирате, на кого ме остави, скъпи?“ — беззвучно мълвеше тя. Отговор не очакваше, макар вече двадесет и пета година отчаянието й задаваше все този въпрос. Сур, грохналият от старост вълкодав, лежеше в краката й. Единственото усилие, на което все още беше годен, бе веднъж на ден да извърви разстоянието от кръглия двор на къщата до тук и вечер с кашляне, пъшкане и залитане обратно. Горкият Сур и той скоро щеше да я изостави. Все по-самотен ставаше светът й и все по-кървава раната, която смъртта на Вангел отвори в гърдите й. Константин и жена му живееха в Яш, Лазар в Килия, Сокон и Бриджит край Татарбунари, Менон във Венеция. Единствен Влаха и семейството му останаха около Скендера. София му разреши да построи къщата си на северния бряг на езерото и децата му бяха единствените същества, които можеха да я извадят от вцепенението й. Имаше собствен внук Вангел, но майка му мразеше имението и го държеше в Яш. София я разбираше, навремето и тя беше мразила тази къща, но след смъртта на Вангел никъде другаде не долавяше духа му, въпреки че и никъде другаде не се чувствуваше по-сама. Понякога я посещаваше Константин, понякога княз Абруд, но снаха й Алика и малкият Вангел не бяха стъпвали тук шеста година. За къщата се грижеха ратаи, в кухнята се въртеше престаряла готвачка румънка, а едно дебело момиче от Исмаил на име Ната служеше и за компаньонка, и за слугиня, и за душеприказчик. Вечер, когато Скендера потъваше в мрак, Ната палеше камината, завиваше княгинята с одеяло и сядаше до Сур, в краката й. София пускаше издрезгавелия си от мълчание глас и с часове преживяваше миналото. Ната слушаше от скука, но и от алчност. Съзнаваща, че обременява чужди мозъци с горчилката си, княгиня Авалова се отплащаше щедро и Ната до късно през нощта броеше пари, скътани в една кутия за шапки. Понякога София заповядваше да впрегнат ландото и отиваше ту при Сокон, ту при Стефан Котленеца (при брат си Лазар не беше стъпвала до ден-днешен), но дори при тях, най-близките сътрудници на мъжа й, със скъпи подаръци и злато изтръгваше отново и отново спомените им за Вангел Аваля дон де мар, или Белия дявол, както го наричаха османлиите в Янина… там долу на югозапад, срещу родния й остров Киркира.

В Европа бушуваше Тридесетгодишната война. Молдова беше пълна с бежанци от Чехия, Силезия, германските княжества, а големият й син, княз Константин Авалов, пътуваше ту при Валенщайн, ту при Густав Адолф Шведски с надеждата да ги спечели за съюзници срещу султана. Пълководците обаче бяха твърде заети с пороците си, за да водят дисрепутационни разговори с незначителния, никому неизвестен княз.

Белия дявол беше оставил живи врагове, София не. Всеки, който беше дръзнал да се опълчи срещу пиратската власт на мъжа й и беше надживял янинския фантом, намери смъртта си от нейната ръка, включително кардинал Валерий, миропомазания брат на негово височество княз Батори. И това не задоволи духа й. Константин и Филип не последваха заветите на баща си. Големият вегетираше до полата на жена си, малкият рееше някъде по света, ако беше жив още, играеше комар, преследваше жени и в паническо бягство напускаше страната, преследван от цялото й войнство. За последен път чу за него преди седем години. След бягството от Лондон следите му се губеха на единбургското пристанище. Константин предполагаше, че е успял да се добере до датския бряг. Малкото приятели, които Авалови все още имаха на острова, не откриха трупа му нито сред привържениците на Чарлс I Стюард, нито сред враговете му. София не беше престанала да го чака. „Като грохне от умора, като се отврати от пошлост, като се задави от кръв, като вълк единак ще потърси път към бърлогата“… Един ден Филип щеше да се върне, макар сега да очакваше друг Филип, византиеца. Ткон Македонец беше писал, че идва да присъства на четвъртвековната панихида на Белия дявол.