Христо Калчев - Сънят на уморения лъв (вулгарен роман)

Престъплението ли е единственият мотив за обединение на Балканите? — мислеше Козела, гледайки партньорите си. Сърбинът Моимир Барич и македонецът Константин Дарделев играеха билярд в залата на хотел „Елион“ в Атина, а българинът с молдовска самоличност Йон Марин — Козела пиеше кафе на бара и слушаше английската емисия на радио „Атенеум“. Всичко разделяше балканските народи: история, география, политика; въпреки че езиково, културно и типологически бяха напълно еднакви, единствено престъпността можеше да ги вплете в съюз и те тримата бяха доказателство за подобно на пръв поглед невероятно твърдение.

Моимир и Константин се бяха харесали на мига, като споходени от любов, имаха си доверие и сега, далече от преследвачите си, се забавляваха от сърце. Играеха билярд с високи залози и с цялата страст на темпераментните си натури, напълно забравили своя шеф, наблюдаващ ги от бара с почуда и умиление.

Беше неделя, осми юли, десет и половина сутринта, а на единадесети през нощта трябваше да получат оръжеен товар на пристанището в Пирея от Хауки Исламболи и да го предадат на Виктор Бут или, както се наричаше от няколко години, Булат Варо.

Трудна и извънредно опасна работа, еба мама му! Козела допи кафето, поръча водка „Сталичная“, минерална вода и отново потъна в шибаните си тревоги. Беше се заклел да действа само и единствено от дистанция, но в този екстрен случай не можеше да остави момчетата сами. Фрегатата „Еквус“ на световната организация „Грийн пийс“ трябваше да натовари петдесет сандъка с автомати „Калашников“ на пристанището Порто Нуово в Дахомси, сто гранатомета, сто базуки и десет ракетни установки в Дакар, Сенегал, един тон амуниции в Казабланка, Тунис и да пресече Средиземно море на изток от Малта, на път за Пирея.

Всяка крачка на Исламболи беше смъртоносен риск, но и всяка телефонна връзка също, така че би било и лудост, и глупост да се мисли, че до единадесети през нощта нищо не го заплашва. Гърците, търговци по природа, бяха много чувствителни към всяка контрабанда, която накърнява джоба им, затова и службите „Портконтрол“ и „Харбър мастер“ всяваха ужас в армс- и наркотрафикантите. Козела беше купил някои от тях, но нямаше гаранция, че не са го предали на властта. Мразеше гърците и не забравяше популярната им поговорка: „Всички болести идват от ядове, всички ядове — от гадове!“

Това наистина ще бъде последната акция с мое участие! Залогът беше огромен, рискът не по-малък. Ако оръжията стигнеха до Виктор Бут и дрогата, изпратена от него до Исламболи, Константин Дарделев-Перо Пора и той щяха да си поделят 30 милиона долара, сума, достатъчна за оттегляне в пенсия и за много по-алчни гангстери от тях, „балканските федералисти“.

Козела се усмихна горчиво, когато радиото привлече слуха му. Новините идваха от София.

— Кой е Сретен Йосич, Моимире?

Сърбинът онемя.

— Сретен… — сграбчи го за ръката. — Откъде знаеш това име, за бога!

— Убиец? Наемен убиец? — остро попита Козела.

— Убиец да, наемен — не. Ние да не би да сме монахини, Козел?

— Аз със сигурност не съм — тихо, но злобно каза Козела. — Вие двамата ще трябва да се изповядате другаде. Познаваш ли Сретен Йосич? Да или не?

— Сигурен ли си, че не е Йозич? — обзет от паника попита Моимир.

— Не, разбира се. Нямам никакви лингвистични претенции. Радио „Атенеум“ съобщи, че известен наемен убиец на Аркан, с присъди в Холандия, Швеция, Сърбия и бог знае къде още, е бил арестуван в София. Готвят екстрадирането му в Хага.

Моимир Барич се отпусна на стола, повече — срина се.

— Той е, Козел — произнесе с крайни усилия сърбинът. — Не само че го познавам, от брат ми е по-близък. Трябва спешно да го измъкнем от софийския пандиз.

Козела махна с ръка, после не хареса жеста си и сложи пръст пред устните си.

— Започвай да пееш, капитане! Твоят брат е в пандиза, не в мисията на Майка Тереза.

Някъде из дебрите на мозъка си Козела пазеше една мисъл на Чарлз Дарвин. На въпроса: „Кое е най-страшното животно?“, великият, отричаният, презираният, но незабравим баща на еволюцията бе отговорил: „От дивите — клеветникът, от питомните — ласкателят.“ Нужни му бяха дълги години, за да прозре намигването на великия англичанин. Запомни този текст като еталон за глупост и не се свенеше да го цитира с ирония. На човек, пък бил той и медицински идиот, бе трудно да си представи как вълкът се опитва да всее раздор между лъва и тигъра, а още по-невероятно му изглеждаше, че един расов жребец би хвалил неземната красота на двугърбата камила пред някаква си костенурка. С времето обаче проумя думите на Дарвин. По-лошо — изпита логиката им на собствения си гръб.