Христо Калчев - Сънят на уморения лъв (вулгарен роман)

Моимир го извади от празните мисли.

— Сега е моментът да докажеш, че си генерал от вътрешните войски. Козел — истерично, със сопранов фалцет изкрещя той.

Старият артист почувства нервни тръпки по кожата, учестено дишане, напрежение в очните ябълки, но мълча дълго, брои до сто, преди да каже:

— След пълен доклад, шумадиецо. Не пропускай нищо. И най-дребните детайли могат да се окажат решаващи.

Сретен Йосич се оказа светило в областта на гангстерите. Близък приятел на Аркан, един от „тигрите“, той държеше дрогата в Западна Европа. Беше връстник на Моимир. Ценяха го високо заради безразсъдната му смелост и липсата на милосърдие. Грубата грешка на Сретен беше, че се прочу като показен изтребител на наркоконкуренти, но и на полицаи. „Покорният на съдбата умира като роб!“ — беше мотото на Сретен Йосич, ала гордостта му беше изиграла лоша шега.

— Ще го измъкнеш ли, Козел? — унило попита Моимир.

— Поне ще опитам — каза Козела и набра телефона на Лазар Лазов — Аса.

В София случаят „Сретен Йосич“ беше шлагерът на деня. Полицията бе натрупала извънредни позитиви заради залавянето на издирвания от десетина години бандит. Арестът беше и сензационен, и шумен; поне три европейски правосъдни системи бяха поискали екстрадирането на „Йоза“, с какъвто бандитски прякор той беше известен в белградския ъндърграунд. Пазеха го като държавен глава в неизвестен арест; не допускаха никого до него, най-малко журналисти, и чакаха Министерството на правосъдието да вземе решение за съдбата му.

— Ще се добера до него — каза Аса. — Симулация… единствено от болницата на МВР може да „хване крака!“

На 11 юли в 16,30 часа Аса се обади. До акцията в Пирея оставаха няколко часа. Полицията не се бе хванала на пристъпите на мигрена, които Сретен Йосич се бе опитал да разиграе в килията. По личната заповед на младия мачо, генерал Бойко Борисов, сръбският бандит беше прехвърлен в НСлС, охраната удвоена и поверена персонално на шефа на НСБОП. Нищо не им оставаше, освен да чакат разхлабването на полицейската хватка.

Срещата трябваше да се състои в 23,30 часа на „Петролпорт“, Пирея, но влуден от необяснимо чувство за тревожност, Козела промени и часа, и мястото. Спря фрегатите в открито море, нае яхта в Атина и заобикаляйки Пирея, започна да командва операцията. Нито Дарделев, нито Барич знаеха какво става, още по-малко — къде. Много рискове имаше за преодоляване. На първо място, да открие като прилеп на сонор фрегатата. Тъмнината беше пълна, всеобхватна и всепоглъщаща. На север, зад гърба му, се виждаше градското зарево на Атина, но скоро катранът на нощта щеше да погълне и него. Яхтата имаше достатъчно мощни прожектори, за да разкъса нощта, ала само паникьосан аматьор би ги запалил. Следеше компаса и курса единствено с помощта на алкалния фенер. След един час обаче щеше да започне лутането.

Беше 4 часът сутринта на 12 юли, когато срещна фрегатата „Еквус“; в 6,30 наркотикът беше на борда, оръжията прехвърлени на йеменската яхта „Пехла“ и всеки пое по пътя си. В 10,30 го прихвана „Харбър мастър“, претърси лодката и го освободи. В 11 излезе на пристанището, мина през стотина полицаи, неговите платени агенти го бяха предали, както можеше да се очаква, в Гърция „честната дума“ не означаваше нищо. В 12 часа влезе в бара на хотел „Емон“ и завари партньорите си в прединфарктно състояние. Козела им намигна и се отпусна на бара до тях.

— Къде беше, Козел? — попита глухо Моимир. — На порт Пирея имаше полицейска засада.

— Още висят там. Ще ме хванат за кура. Не забравяйте, че преди да стана разбойник, бях ченге. И то добро ченге. От най-добрите.

— Не разбирам — каза Коста Македонеца.

Козела поръча водка, запали цигара.

— Купихме капитан Ставрос и бригадата му. Той не знае откъде идват мангизите и кой ги дава. Може само да предполага. Така ли е?

— Да — каза Моимир. — Парите са пари, д’еба мама му. Има ли значение кой ги дава?

— Не, но количеството е решаващо. Ставрос отваря митницата на една цена, а после я затваря на двойна. Загрявате ли?

— Той ли ни изпържи? — попита Коста.

— Естествено. Европол използва фондовете на най-тежките банки в Европа. Достатъчно е един от митничарите на капитана да им светне, че на порта ще се разменя дрога срещу оръжие и да назове каква сума иска срещу часа и мястото.

— Значи онова лайно Ставрос ни изпържи? — попита Моимир, започнал да разбира изметта. Той беше добър войник, честен бандит, въпреки абсурда на това твърдение, ала недотам умен и можеше да стане лесна плячка, ако не се командваше изкъсо.