Христо Калчев - Сънят на уморения лъв (вулгарен роман)

— Генерале?

— Кажи, Ас.

— Аз съм в Анталия. Трябва да те видя. В София се отваря пробойна.

Ебал съм ви майката, нещастници! Без мен не можете да си обършете гъза! — избухна вътрешният бяс на Козела. Мълча, колкото да преглътне раздразнението си, после успокои глас и каза бавно:

— Забрави Турция. Ще се видим на първи август в хотел „Фекъд“ в Хомс, Сирия. Дотогава не ме търси!

Изключи телефона. Флора го чакаше долу, до басейна.

После реши друго. Беше 21 часът. Вечерята беше свършила. Старата молдованка Нина бе отишла да приспива внука си Осип. Хелън и Коста се бяха преместили да пият на вътрешния бар. Козела каза на Флора:

— Ела в бункера. Тази нощ ще прекараме в разговор.

— Мама те дразни, нали, Йон? — попита лудналата от напрежение Флора, когато се затвориха в бункера.

Козела я целуна между очите и внимателно я сложи да седне на канапето.

— Нищо подобно, моето момиче. Ни най-малко. Нямаме общ език и общуването ни е трудно… Това е временно. — Козела й наля уиски, взе водка за себе си и седна. — Майка ти не вярва на очите си. Толкова е втрещена от всичко наоколо, че има чувството, че сънува.

— Повече, Йон — не е сигурна, че е жива! Омъжена дъщеря, внук в колеж, мъж скала… Много е за нея… Ще я разбереш ли?

— Да. Ще свикна, Флора. Майка ти няма нищо общо с този разговор.

Кръвта отново изтече от главата й. Колко ранимо животно е човекът, д’еба мама му! — помисли умилен старият професионален убиец Козела, преди да стане и да се премести до жена си на канапето. После запали цигара, отпи. Излочих Средиземно море. И каза кротко:

— Сега те моля да не ме прекъсваш, моето момиче. Когато свърша, заедно ще вземем решение. Каквото за теб, това и за мен… а и за всички около нас. Както казва Александър Дюма-баща в „Тримата мускетари“: „Един за всички, всички за един!“

За първи път в своя половинвековен объркан и кървав живот Козела свали маската:

— Родих се в отвратителна беднотия — започна той, но усети, че се самосъжалява, и бързо смени подхода. — Баща и майка селяни, поминък никакъв, амбиции много. Бях силен, див… Но сега, като връщам лентата, не и глупав за момче, родено в село Лесидрен, Троянско, и поради биографията си осъдено на невежество и унизителна бедност. Не ми харесваше такава перспектива и не се подчиних на никаква измислена предопределена съдбовност. Бях добър ученик, без да полагам усилия, и перфектен атлет по даденост…

Козела продължи с низ от разкази за мъртъвци. Беше се оженил и развел. От брака му се бяха родили две момчета. Мъртви. Беше работил за Нерон Вълка — бащата на българската мафия. Мъртъв. За брат му, Калигула Бесния, отдавна гниещ в земята. За сестра им Катя, или Месалина, както я наричаха под сурдинка; за мъжа й, за Пентхаус, или нелегалния щаб на ЦК на БСП. Мъртви. Разказа й за Тодор Такев-Теди, за Марко Архидяконо, за десетките явни или анонимни поръчки, които приемаше или от алчност, или по принуда. За походите си в Сърбия, за Аркан, а после и за целия валс из Балканския полуостров. Брюнетка по рождение, Флора слушаше като албинос. Тъмните й очи бяха кални, бялото мораво. Бюстът й трепереше като шестбалово вълнение. Малко по малко ужасяващият път на мъжа приближи до срещата им в хотела на Тирана. И в един момент, когато разказът — изповед вече стигна Тирана, Флора скочи, наля си уиски, седна до него и каза прегракнало:

— Избий ги, Йон! Моля те, скъпи. Не оставяй жив никой, който може да посегне на спокойствието ни. — Сложи длан на коляното му, извърна глава и се взря в очите му. — Ако ти не успееш, аз ще ги разкъсам… — Очите й бяха скални минерални образувания. — Трябва ми цел. Имена и адреси. Ако си уморен, Йон, аз ще довърша работата.

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде

Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята; насъщний хляб ни дай днес… Но понеже ти не ни го даваш, а ние сами си го взимаме, стой си горе на небето и си еби майката! Ние ще се оправим, както си знаем…

Ясно ли ти е, Господи? — мислеше Козела, нападнат от ужасно сърцебиене. Умирам ли? — дишаше той като риба на сухо, сигурен, че и този път ще покаже среден пръст на съдбата. Жегите ме съсипаха на този шибан остров!

Козела събра сили и се вдигна от леглото. Една водка или ще ме освести, или ще ме утрепе!

Предстоеше му да вземе най-важното решение. Флора беше изказала на глас това, което подсъзнанието му нашепваше: „Ако остане жив макар и един човек, който знае кой си, Козел, ти ще бъдеш роб до гроба си.“ Загледан тъпо в скала̀та в североизточната част. Козела се опитваше мислено да подреди заплахите според могъществото на възможностите им. За Москва, ФСБ и Алкалай предпочиташе да не мисли, а и щеше да бъде наивно да рипне „по случайност“ в гнездото на осите. Ако трябваше да мисли сериозно, България беше основната му грижа.