Христо Калчев - Откриване на ловния сезон

Полицията беше в пълна истерия. Нещо се беше случило и Козела подозираше какво. Ченгетата дебнеха заминаващите от аерогара София и не обръщаха никакво внимание на пристигащите. За него, който току-що се беше приземил с редовният полет от Атина, това беше добре дошло, но не достатъчно. Беше 14 часа, извънредна жега и напрегнато.

— Ей, сержант! — провикна се млад българин към полицейският кордон. — Какво се е случило?

— Съкатлък! — неопределено и грубо отговори униформеният.

„Без съмнение“ помисли си Козела. „Убит е или някои от държавните мъже или знакова фигура от ъндърграунда“.

Проверката на пристигащите пътници беше повече от формална, би казал дори немарлива, докато нищо подобно не се отнасяше за заминаващите — там ситото беше обстойно, мудно, дори вулгарно. „Кой е убит?“. Скоро щеше да разбере, но любопитството на бившето ченге, минало „на другият бряг“ си искаше своето — бърза и точна информация.

Молдовският гражданин, жител на Атина мина безпрепятствено паспортния и митнически контрол, излезе във фоайето на аерогарата и включи телефона си.

— Да! — чу той гласа на Аса.

— Аерогара София! — неопределено каза Козела.

— Във вихъра на полицейската акция? — попита Аса.

— Кой е дивеча?

— Малкият Фатик… ще те посрещнат пред входа, чакам те в „Радисън Сас“.

„Малкият Фатик? Можеше да се очаква“.

Козела добре познаваше баща му и съвсем бегло сина. На времето, когато бившият му шеф Боев го беше представил на Исмет Шабан Тюркмез, подвизаващ се под името Фатик, беше казал: „Сив вълк, крив, умен, жесток, смел, имитира Карлос Чакала, но предпочита да го сравняват с Боб Денар“.

Козела запомни това име, а след години се запозна и лично с „бясното куче на войната“…

Козела видя веднага конвоят си, а и те имаха предварителна индикация как да го разпознаят. Беше рано за вестници. Разстрелът на малкият Фатик би могъл да мине единствено по електронните медии. Затова Козела подаде багажа си на посрещачите и мълчаливо ги последва до едно Ауди 80, което ги чакаше със запален двигател.

„Исмет Шабан Тюркмез — Фатик? Карлос Чакала или Боб Денар“. Илич Рамирес Санчес, прочул се под прякора Карлос Чакала, гниеше с доживотна присъда някъде из френските пандизи докато, Робер „Боб Денар“ се радваше на свобода и на добро здраве, макар че лично беше пролял повече кръв от прословутия венецуелски терорист. Нямаше постколониална война по света, в която Денар да не беше участвал, както не съществуваше болшевишки „износ“ на революция от епохата на Студената война до смъртта си, а Измет почина в болница от рак на панкреаса без неговата намеса.

Що за птица беше сина му? Козела пътуваше към отговора на този въпрос.

Володя Аберман — евреин, студент по индустриална химия в техническия университет на Монтевидео — Уругвай, беше стигнал до просто, но затова и гениално хрумване. Беше смесил къри с картофен разтвор, кашата беше безцветна, без мирис дори без вкус. Аберман установи бързо, че картофеното пюре има свойството да прави „филм“ върху всякакъв примес. Опита още няколко коктейла, увери се в резултата и взе самолета за Богота — Колумбия. Три месеца му трябваха да виси по барове, бардаци, пийпшоу клубове докато попадна на една млада жена, полу-негърка — полу-китайка, или с друга азиатска кръв, която го отведе в северната част на града и го запозна с „точните“ хора. Володя смеси пред тях 100 гр. кокаин с 300 гр. картофено пюре, изсуши субстанцията с обикновен дамски сешоар и я обяви готова за проверка. Специално подготвените за издирване на наркотици кучета подушиха пюрето и го подминаха с безразличие. Първият експеримент беше успешен, последва втори. Володя работеше сам — това беше условието му. Този път смеси десет килограма кокаин, имитира сърцебиене и се прибра в хотел „Коимбра“ — Богота. На другият ден трябваше да смеси един тон, да им разкрие рецептата си, да си получи хонорара и да се върне в Монтевидео. Володя обаче беше умен млад мъж, алчен, беден… но евреин и знаеше, по-скоро чувстваше го с кожата си, че следващият ден ще бъде леталният, ако не вземе необходимите мерки. Когато се увери, че момчетата на афро-азиатката Роза са напуснали хотела, той се измъкна през входа на персонала, добра се до летището и отлетя за Франкфурт, първата дестинация за която имаше свободно място.

Володя Аберман имаше тридесет и пет хиляди долара в джоба си, достатъчна сума за спасително бягство и нищожна за започване на нов живот. Още по-малко в Европа — континент, който изобщо не познаваше.