Христо Калчев - При самозащита

Скитайки в нощта на октомврийска София, Асен Москов вярваше, че пред него все още има приятни часове. Като всеки възпитан егоист, а той беше именно такъв, опитваше да се огради със спокойствие, което би му осигурило приятно безделие или четене на напрегната, шпионска литература.

Вървеше по тихи улици (умишлено избягваше центъра) с вид на скитащ любител на чист въздух. Предусещаше свойския мирис на дома си, удоволствието от тишината. За тридесет и пет години София се промени пред очите му и сега вървеше с чувството, че градът, в който се роди, който обичаше и който беше кърмил рода му повече от сто години, беше преминал в Европа.

Москов се раздели с жена си и оттогава живееше сам. Майка му, Невена Москова, остана в бащиния му апартамент, значително по-голям от неговия, в който щеше да се премести един ден. Поддържаха толерантни, макар и студени отношения. Обядваха заедно всяка първа неделя от месеца, не пропускаха панихида на баща му, тази година беше петнадесета от смъртта му, не забравяха именни и рождени дни и отчитаха християнските празници Коледа и Великден на скучни сбирки в разширен роднински кръг. Един път в седмицата Асен вдигаше телефона, за да се осведоми за здравето й, и веднъж на петнадесет дни майка му го предупреждаваше, че на другата сутрин трябва да посрещне чистачката. Този начин на живот беше станал твърд навик и нарушаването му невъзможно. Точно това имаше предвид Васил Каров, който, наблюдавайки този церемониал в продължение на години, го нарече „възпитан егоист“.

Шумът на булевардите стигаше и до тук, на малките улички, обрасли с еднотипни сгради, задръстени от паркирани коли и въпреки че през деня, в лавирането през гъстия автопоток натовареността на трафика го дразнеше, сега в меката нощ в него се надигаше гордост на родител, отгледал расов син. Градът изоставяше сивите цветове, модата си пробиваше път, селските тембри се срещаха все по-рядко, създаваше се отношение към предметите, красотата нахлуваше в живота. Централните улици замирисваха на кафе, в заведенията се налагаше клубна публика, падаха остарелите представи за морал, за етика, налагаше се ритъм, задъхан през деня, усмихнато пиян нощем.

Асен Москов обичаше своя град, града на своя баща, на неговия баща, на основателя на рода им. Не обичаше планини и села. И двете понятия свързваше с представата за кал, за селскостопански животни, за натрапчиво усещане на инсекти. Обичаше морето, удобствата на цивилизацията, хора, които говорят тихо и владеят гласа си, тихия бяс на покера, есенните ресторанти рано след обяд. Не можеше да понася заведения, в които се танцува, стайни животни и мирис на сливова ракия. Пиеше малко и можеше да си позволи добър алкохол, пушеше английски цигари и в дома му винаги имаше доброкачествено кафе. „Приключих ли с развитието си?“ — питаше се спокойно, без тревога. Дори разводът му се разби по предварително позната схема. Знаеше всяка крачка, която му предстои да направи, или я отгатваше по интуиция. Характерен белег на живота му беше инертността. Шеста година плащаше наем за ателие, което не ползваше за рисуване, в което понякога водеше жени и което беше разточителството на неговата инерция. Адриана настояваше да го купят, да го разделят на две, да зарежат модните къщи и да се върнат към живописта. Асен знаеше, че на изкуството трябва да се робува, че ще го скара с начина му на живот, и отлагаше. Междувременно настъпи разривът с Адриана, назначиха го за директор на модна къща „Диана“, отдаде се на „откутюр“ (висша мода), спечели няколко награди, част от които трябваше да й изплати.

Адриана беше в Чехословакия. Замина след развода. Пишеше: „Целувки от мен и Златна Прага — твоя Адриана“. Беше получил няколко картички с този текст и нито една с адрес.

Докривя му. Градът му се стори тъмен, най-тъмният, който беше виждал, въпреки луминесценцията и йодно-живачното осветление. Обичаше рутинирани отношения и познати лица, може би затова почувства болезнено липсата на жена си. Замисли се за смъртта, за преходността на нещата, горе-долу по това време усети онази миризма, на която не можеше да намери определение, въпреки че я наричаше „миризма на липса“.

В единадесет часа щеше да дойде Вера, т.е. след два часа и половина. Това беше неговия начин да намери заместител, да се бори с „миризмата на липса“.