Христо Калчев - При самозащита

Отбори вратата мокър. Звънеше Васил и водеше шофьора.

— Поднеси два кинта на кочияша! — каза Каров.

— Дължите ми лев и десет!

— Два лева — Асен подаде банкнотата. — Останалото за труда да се качите дотук.

Шофьорът реши, че е заслужил парите, но не тръгна и Асен откри въпроси в погледа му.

— Кажете? — подкани го той.

— С какво се занимава вашият приятел?

— Художник е.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

Влизайки в хола, Асен чу от банята гласа на Васил. Пееше. След малко шурна и душът.

Васил Каров носеше слънчеви очила, черни дрехи и се бръснеше рядко. Беше започнал да подпухва от пиене, кожата на лицето му беше разтегната и порите му личаха. Все още се чувстваше силен и с цялото си поведение го показваше. Асен ценеше куража му да живее и мисли като живописец, да не се съобразява с никого и с нищо, да води свободно, макар и трудно съществуване. Каров правеше абстрактна живопис и като внасяше фигури, то беше да ги отрече в общия колорит. В платната му цареше орнаментика и още не беше се появило онова деформирано отношение към света, което би било философия. Нарушаваше формата, разлагаше светлината, поддаваше се на мистични настроения и се луташе като бесен в безкраен лабиринт от страсти.

— Знаеш ли какво ме попита шофьорът? — каза Асен. Сега вратата на банята беше отворена и Васил разглеждаше лицето си в огледалото.

— Не.

— Какво работиш.

— Казах, че съм бил шофьор на такси, че няма смисъл да върти волана по цели нощи и че е по-добре да направи като мен. — Васил влезе в хола. — Сега ще видиш — казвам, — ще те заведа при едно отчаяно момче с пари, той ще плати вместо мен, аз ще се напия до препиване и ако съм в добро настроение, ще му позволя да ме гали по ръката.

— Казах, че си художник.

— Фактът, че плати таксито, ме прави убедителен.

Седнаха един срещу друг. Асен наля, пиха мълчаливо. През прозореца чуваха пианото на Саша. Васил измъкна плик. Пишеше: „За Васил Каров“. Беше почеркът на Адриана. „Скитам из Прага и мисля за вас — започваше писмото. — Завиждам на всеки, който се е родил тук. Градът е гол и слънчев, сградите блестят като облепени със станиол. Никъде не съм виждала толкова светлина. Историята наднича от всякъде. Мъжете пият бира, проститутките водят чужденците на Вишеград, при гроба на Кафка и всичко това с толкова гордост, че се задъхвам. Дадох адреса ти на няколко любители на картини. Ако не се държиш по познатия идиотски начин, ще се отървеш от доста боклуци. През февруари заминавам за Полша. Ако имаш късмет, ще ти изпратя колекционери и оттам. Поздрави Асен и приятелите. — Адриана.“

— Някои хора имат способността да мислят в картини. Професионален навик или вътрешна нагласа?

— Не знам — каза Васил.

— „Градът е гол и слънчев!“ — това замества „Есента бе прекрасна, градът беше огрян от немощно слънце и дърветата бяха голи като мъртъвци на аутопсия!“

— Може и така.

— Излишно дълго. „Отвсякъде наднича историята!“ Каква нужда в десет страници да ти доказва, че на всеки ъгъл барокът и готиката съжителстват с модерното строителство и, че това е прекрасно! Или проститутките — гидове? Според тебе колко български проститутки знаят гроба на Йовков?

— И аз не знам — Васил доля чашите. — Дай ми двадесет лева!

— Ще ти дам. Откакто замина Адриана, Саша не стъпва тук. Ти обичаше Адриана. Ще го признаеш ли?

— Не съм го крил.

— Би ли могъл да й станеш любовник?

— Дай парите!

Асен извади портфейла и му подаде две банкноти от по десет лева.

— Сега можеш да отговориш.

— За любовници си избирам келнерки, продавачки в колониали, щандистки. Ако моя любовница спомене Кафка, ще я изхвърля. Жените, които са с мен, трябва да знаят да правят супа от киселец, да варят фасул без олио, да пият и служат за модели!

Пианото на Саша беше млъкнало. Небето се вдигаше, замирисваше на студ.

— Чакам една жена — каза Асен. — Вера Манолова.

— И?

— Съобщавам ти.

— Трябва да си вървя?

— Напротив, можеш да спиш тук.

— Това ли е всичката водка?

— Не — каза Асен. — Но предпочитам да минеш на вино и да хапнем нещо.

Васил свали коженото си сако и вдигна над лактите ръкавите на пуловера. Ръцете му бяха възлести, космати и голи. Рядко се срещаха голи ръце. Асен погледна своите, блеснали от злато. На лявата ръка носеше рубин и часовник, на дясната — халка и монограм.

— Държиш да правя добро впечатление? Ако се нуждаеш от общество, да викна Саша?

— Ще ти откаже.