Христо Калчев - При самозащита

На другия ден Асен взе назаем един москвич и тръгна да й показва манастирите. Когато се върна, откри, че баща му е умрял наистина. „Изигра ме и със смъртта!“ — каза майка му, но трябваше да минат години, за да си обясни думите й.

Асен влезе в „Диана“. Качи се в асансьора, въпреки че кабинета му беше на първия етаж. За да не обиди майка си, не трябваше да признава, че е забравил точния ден на уговорката. Щеше да се обади да чуе гласа й, и ако е възможно, да разбере кога го чака.

— Да се е случило нещо? — попита, като чу гласа й в мембраната.

— Нищо особено — отговори Москова. — След един часа те чакам. Как си облечен?

— Ще сложа тъмен костюм — каза Асен и затвори телефона.

Завъртя още две „жици“. На Молеров главния счетоводител и на Борис Попов. С Молеров трябваше да отидат в банката, а Борис му трябваше следобед. Повече от два часа с майка му бяха опасни за нервите й. Борис знаеше да отпуска и по-напрегнати лица от нейното.

В един часа Асен се качваше по стълбата на бащиния си дом. Стените бяха издраскани с надписи, на вратата продължаваше да виси табелката „Д-р Стефанъ Московъ“, кой знае защо, навяваща несериозност. На същия ред (на табелката), тръгвайки за казармата, беше написал „Far away to returning“ (Сбогом на завръщането). Тогава беше влюбен в Росица, а тя беше завършила английска гимназия.

Невена Москова се забави. Нямаше настроение. За тридесет и пет години се беше научил да я познава, кризите й, парфюма й. Чакаше да свали шлифера, за да го разгледа. Умишлено не го направи. „Свали го!“ — очакваше да чуе и знаеше, че днес това не може да стане. Щеше да бъде мек, но ако настоеше, щеше да си отиде, както беше правил не един път. „Ще я науча да се държи с мен“ — беснееше Асен, но като я видя да отива към хола и да намята палтото си, почувства облекчение.

Тръгнаха тържествено, Москова обичаше да ритуалничи. Парфюмът й оставаше облаци от миризми, полепваха по стените и всеки жител на кооперацията с положителност можеше да каже какво се е случило днес, събота, един и десет на обяд.

Асен беше запазил маса, от която се виждаше цялото заведение. Седнаха. Хвана няколко погледа на майка си и установи, че го е харесала.

— Ще вземеш ли едно уиски? — попита Москова.

— Точно това смятах да направя — каза Асен, въпреки че беше с кола и не му се пиеше.

— Аз мисля… — Москова мисли дълго — сьомга хайвер и „Бьоф Строганов“… На моята възраст не бива да ям много.

— За мене „Строганов“ и суха „Тамянка“.

— Не обичам сладки вина — каза Москова.

— Сухата „Тамянка“ не е сладко вино — намеси се сервитьорът. — Вие сте пили десертна „Тамянка“.

Москова млъкна, но стана морава и потъна още по-навътре в лошото си настроение. Не би могла и не искаше да признае правото на келнерите да се бъркат в поръчката. Още по-малко да дават съвети. Асен знаеше, че настроението й ще се блъсне в него. За щастие поръчката взе бригадирът и щеше да се появи на масата едва за сметката. Мълчаха, докато Невена каза:

— Приличаш на баща си!

— Приличам на своя род. Поне по антропологични белези.

— Същото чело, същите скули, начинът да си вдигаш веждите…

— Приятно ли ти е?

— Той беше забележителен мъж. Беше „Ком ил фо“! Кой е този човек?

— Един писател. Беше жесток и капризен.

— Беше умен и нито един път не се почувствах неловко като негова жена.

— Отново говориш за общество?

— Фактът, че общуваме с хора, ни налага да се съобразяваме обществото!

— Аз го мразех! — каза Асен.

— Мразиш и мен — изражението на Москова не се промени. — Но пред хората, отношенията ни трябва да бъдат изрядни. Коя е тази жена?

— Жената на композитора Траянов. Младият мъж е любовникът й.

— Хората не бива да създават деца — каза Москова. — Отвратително е да си налагаш майчино чувство към някакъв малък урод с нечленоразделни звуци и безразборна отделителна система.

— За мен ли говориш?

— За всички деца. Продължение на рода, майчино чувство… всичко е измислено в литературата. Всъщност ти се налага да поддържаш една лъжа.

— Твърдиш ли, че това се отнася за всички жени?

— Ние сме биологично еднакви.

— Оказа се, че сте патологично различни!

Невена Москова го изгледа.

— Като че ли искаш да ме обидиш?

Донесоха обяда. Асен не беше свършил с чашата си и я побутна напред. Жестът не хареса на майка му и той го повтори. Ядоха мълчаливо. Москова се държеше като на сцена, но никой не им обръщаше внимание и Асен с труд се въздържа да не й го каже. Познаваше заведението, постоянните посетители. Можеше точно да определи съсловията, а те, общо взето, бяха три. Тук-там някои раиран панталон, или някоя демодирана шапка издаваха един стар свят, изпълзял на слънце през тези години на стабилитет. Второто съсловие, най-разпространеното беше това, което плащаше данък на някоя от музите. Третото, най-дръзкото — хората на частната инициатива, непманите (тази дума възкръсваше), работещи по мазета и тавани пластмасови изделия и всякакви атрибути на амбулантната търговия. Състезаваха се тоалети, претенции и капризи и Асен не без удоволствие откри, че мястото им е именно тук.