Христо Калчев - При самозащита

Асен допи кафето и машинално обърна чашата. Това беше жест на жена му. Пиенето на кафе пред този прозорец — също. Ако затвореше очи, щеше да я види и сега. Става от сън, включва машината за кафе, съблича се и влиза в банята. Бави се десетина минути, излиза с грим и върху чехли с висок ток, които от вчера е занесла там, навлича пеньоара и отива в кухнята в момента, когато кафето тече в резервоара. Налива две чаши, вади от хладилника шише мляко, капва няколко капки в своята чаша, поставя кафетата на табла и ги занася в хола. Тогава казва: „Добро утро, Асене!“, и занася чашата му на бюрото. Понякога, обикновено в слънчеви дни, го целува около устата, в особено добро настроение разрошва косата му, след това отива до прозореца, обръща креслото и сяда. Долу е улицата, вартбургът им, потоците коли, еспресо — барът, пълен с избягали ученици, цветарницата аранжирана с изкуствени цветя, магазинът за колбаси и винаги все това. Адриана отпива първата глътка и запалва цигара. Тогава казва: „Излизам“. Погледът й е празен, излъчва върховно усилие, пустота. Обръща се и тръгва. Асен става от бюрото и застава на мястото й пред прозореца. Адриана излиза от входа, хвърля цигарата, настъпва я и оглежда двете страни на платното. Пресича несигурно и стъпила на отсрещния тротоар, тръгва, отъркваща се в стените. Сутрин Адриана ставаше като от гроб. Тогава в него се късаше нещо. Коя е тази жена? Каква е връзката му с нея?

Когато Адриана беше тук, отговорът беше един, когато го напусна, друг.

Асен вдигна кафето и стана. Имаше на разположение половин час. Взе шлифера и излезе. Обикновено ходеше пеша до модна къща „Диана“, но тази сутрин му предстоеше работа и взе вартбурга. Шумът на мотора, градският ритъм, движението го извадиха от мислите, включиха го в ежедневието, но на главните улици отново изплува Адриана. Когато пътуваха извън града, или вечер, когато движението намаляваше, Адриана седеше притихнала до него, с ръце на седалката и с глава, отхвърлена назад. Когато движението ги затискаше, когато пълзяха едва-едва между колите, тогава се оживяваше, чувстваше се заобиколена от много хора, в центъра на света, лицето й се променяше, поставяше ръце на таблото и с цялото си същество участваше в потока. По същия начин се държеше и в дома си. Заобиколена от майка, баща, брат, забравяше всичко, приказваше, ръкомахаше, задъхваше се, лицето й пламтеше. Имаше свой свят и никога не го напусна, своя стая, свои любими предмети, мании, брат-дивак, на който вдъхна респект към Васил Каров, ограничена, ласкава майка, възрастен баща. Имаше свои цветове: бледосиньо и лила, марка обувки, парфюм и успяваше в стихийния пазар да се снабдява с това, което обича. Васил Каров имаше слабост към нея и не го криеше. Още в първите дни на запознанството им я нарече „восъчната принцеса“. Първоначално Асен потърси иронична оценка, но с времето си даде сметка колко здрав смисъл е вложен в този прякор.

Адриана се променяше вечер. С отминаването на деня настроението и се повишаваше, създаваше си стимули, ставаше ласкава, добиваше чувство за хумор. Със свечеряването Асен започваше да чувства погледа й, търсеше го, ръцете й добиваха нормална температура, движенията й ставаха свободни, а постепенно и несигурни. Това състояние градираше. Изпитваше нужда от компании, от пиене и танци, смееше се звънливо със студения си сопран, държеше се свободно с хората, нежно с него. Гледаше уплашено часовника. Имаше чувството, че я краде, че й отнема ценни минути, и използваше цялата си енергия до пълно отмаляване. Идваше нощта. Прибираха се в къщи или изпращаха гостите си. За момент във въздуха увисваше някакъв смут, изпитваха моментна паника, след което се втурваха един към друг.

Сутрин Адриана отново занасяше кафето си на прозореца и се втренчваше в улицата.

Асен спря вартбурга пред модната къща. Не слезе. Пусна парното, запали цигара, опита да намери музика. Навсякъде предаваха новини. От сградата лъхаше пустота, беше рано. Пред входа на хотела някакъв чужденец паркираше огромен автомобил, кафене „Диана“ се зареждаше с кока-кола. Всеки поглед потвърждаваше рутината на града и в това имаше нещо успокояващо.

Майка му намрази София. Една вечер, малко след смъртта на баща му, Асен се прибра и откри силуета й пред касата на прозореца. Беше осем часът, но лято — мракът все още имаше синкави оттенъци. Беше пияна. Държеше се като тези алкохолици, които полагат усилия да скрият състоянието си и намират това за забавно. Седна срещу нея, пушиха мълчаливи, чужди един към друг, но с някакво съчувствие, от което за първи път не изпита неудобство. По-късно Невена Москова изтрезня и се разплака. Асен очакваше да чуе познатите или поне предполагаемите приказки за безсмислието на живота, за нелепостта на смъртта, но вместо това Москова говори за София. „Студен град… — беше казала тя. — Град, в който няма стара част, не тече река и не мирише на кафе, не е град!“