Христо Калчев - При самозащита

— Мама!

Каров вдигна очи и видя Елена да излиза между лозята, естествена преграда на плажа, да притичва през шосето и да влиза в синьо жигули, спряло като сакато на половината в банкета. Шофьорът форсира колата, тръгна срещу тях. Когато се разминаваха, Елена го видя. Валентин продължаваше да стиска ръката му и да върви, извърнал глава назад.

— Къде отиде мама?

— На Каваците. Ще се върне за обяд.

— Кой беше в колата?

— Не го ли позна? — каза Каров. — Това е онзи чичко, който поправи веригата на велосипеда ти.

— Дето свири на китара ли… чичо Владо?

— Да.

— Ще се върне ли за обяд? — повтори детето с нарастваща тревога.

— Разбира се, че ще се върне!

Денят прекараха както обикновено, но Елена се върна много по-рано. Нямаше десет часа, когато я видяха да се задава по мократа ивица на плажа.

— Сигурно искаш някакви обяснения? — попита Елена с нагли нотки в гласа и очи, готови да лъжат.

— Не пред детето!

Следобед както винаги, Васил и Валентин отидоха на брега, но този път Елена остана в квартирата. В пет часа я завариха да пие кафе под дворната лозница. Когато Валентин подкара колелото и гласът му се смеси с гласовете на другите момчета, Елена влезе в стаята и седна на леглото.

— По очите ти виждам, че си въобразяваш кой знае какво! — започна Елена, но усмивката му я накара да се откаже от дълго подготвяната реч.

— Ти не ми вярваш!

— Аз съм на четиридесет години!

— Не искаш ли някакви обяснения?

— Не, разбира се!

Нищо не се четеше на лицето й, най-малко срам. Каров знаеше, че като всеки заловен престъпник в този момент Елена изпитва само омраза.

— Как ще живеем сега?

— Както обикновено.

— Искаш да кажеш, че нищо няма да се промени?

— Аз няма да променям нищо.

— Ще живееш с жена, на която не вярваш?

— Да.

— Защо, ако смея да попитам?

— Отговори си сама — каза Каров.

„Омраза, това е истинският лик на омразата!“ — мислеше Васил, загледан в лицето й.

— Да! — каза Елена след мъчителна пауза. — Валентин! Трябваше да се сетя.

Обърна се и излезе, но както на вечерята, така и през останалите дни на морето, успя да се владее. „Все пак аз трябва да й бъда благодарен!“ — мислеше Каров, пазеше мургавото тяло на Валентин, който се гмуркаше като видра в плажните плитчини.

Каров се готвеше за Швейцария. Щеше да вземе самолета за Цюрих. Паспортът беше в джоба му, преводач щеше да бъде един от легационните чиновници, който щеше да го посрещне на летището. Картините бяха заминали с „Мармара-експрес“. От Берн се получи телекс, че са пристигнали невредими. Вечерта на пети септември Каров допи чая си, пожела лека нощ Валентин и се качи в ателието. Подготвяше се за пътуването четеше пътеписи за Швейцария, гледаше каталози на швейцарски фирми. Тогава, в миг на прозрение, залян от вътрешна светлина, Каров скочи и се обърна. На тавана, в тъмния кръг, оставен от абажура, той видя черната пеперуда, увиснала, закачена за гипса със задните си крака. Грабна първата вещ, която му попадна и я запрати по пеперудата. Беше мек вълнен пуловер. Луци, ако това беше той, се пусна, направи пълен кръг и отлетя.

На другата сутрин Каров купи „Циритокс“ и започна да дебне. „Няма да мръдна от Бояна, докато не убия това знамение! Дори с риск да изпадна в суеверен транс!“ Всеки ден на свечеряване той сядаше в буковото кресло, взимаше циритокса и започваше да чака. Чака дълго. Луци се появи на двадесет и първи септември. В мига, когато се закачи на тавана, Каров скочи и заключи вратата. Луци усети отровната струя и се опита да се измъкне. Полуотровен, кашлящ, Каров уби пеперудата, изгори я в пепелника и издуха прахът й в тъмния пулп на нощта. След това проветри ателието, изми ръцете си и запали цигара, загледан в бялото петно на незапочнатата картина. Сега вече можеше да направи следващата си крачка без страх от смъртта. Чуждата смърт! За собствената си смърт Каров отдавна мислеше спокойно.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4338

Издание:

Христо Калчев. При самозащита

ИК „Световит“, 2005

Редактор: Славея Иванова

Коректор: Славея Иванова