Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

Професор Йозев Буда излезе от операционната. Беше прекарал над пациента си повече от шест часа и краката не го държаха от умора. Петдесетгодишен, чех емигрант от 1968 година и въпреки, че беше с класи по-добър хирург от собственика на клиниката, продължаваше да е наемник и според вътрешното си убеждение експлоатиран като египетски роб.

— Ще живее ли, докторе? — попита цивилен плешив мъж, мощен като кон и видимо не по-малко груб.

— Кой сте вие? — попита Буда.

— Майор Хакел от полицейския департамент — беше отговорът.

— Ще се легитимирате ли?

— Ще живее ли? — през зъби попита ченгето.

Посрани швейцарци!, изпсува на чешки хирургът, но сваляйки бонето и ръкавиците, каза:

— Да, но за разпит ще бъде годен най-рано след седмица. При такава интервенция болните обикновено развиват перитонит.

Козела прекара десет дни между живота и смъртта. Бяха го докарали в клиниката обезкървен и с разрязани черва, но вещата ръка на професора и неговия екип свършиха своето. На шестия ден започна да си припомня събитията, на дванайстия седна в леглото.

— Как се чувствате?

— Благодаря, професоре. Възкръснах. Няма да съжалявате, че спасихте живота ми.

— Какъв сте по националност?

— Пациентите нямат националност.

Професорът свали очилата, потърка уморено очи и хвана бравата на вратата.

— Отвън чакат от полицията. Искат уверението ми, че сте годен да ги приемете.

Козела се беше подготвил за този момент.

— Мисля, че съм годен, професоре. Нека влязат.

— Първият им въпрос ще бъде — националността ви.

— Знам, професоре.

Професор Буда отвори вратата.

— Професоре? Благодаря за всичко — каза Козела. После за ужасно дълги тридесет секунди остана сам.

Грета не го позна. Седеше облечена като фея в една от Чеховите „Вишневи градини“. Изглеждаше безпомощна като цвете сред агресивния майски цъфтеж на Краснодар.

— Какво казват лекарите, Фомич?

— Различни неща. Меланхолия, кататонен ступор…

— Ще я излекуват ли?

— Кана Галилейска, Борис. Да се надяваме на чудо… Ела да те представя на един голям мъж!

— Момче, знаеш ли кой агент оцелява?

— Не ме наричай момче!

— И въпреки това, момче, знаеш или не?

— Умният — каза Козела.

— Не, Козел, двойният — отговори усмихнатият до уши Хакел. — Ти си наш пленник, е, може и за гост да се считаш. Искам да знаеш обаче, че дали ще бъдеш пленник, или гост, ще зависи само от господин генерала от КГБ Милетиев, Жаров и така нататък.

Козела затвори уморено очи.

— Какво се иска от мен?

— Там, на масата, има компютър, листа, писалки. Когато се почувствате по-добре, напишете всичко, каквото знаете за вашия колега от Симеоновския полицейски колеж генерал Богомил Бонев. Всичко, Козел! Най-малката изпусната подробност, а не дай Боже лъжа, ще се отрази много зле на синовете ви в Америка. Много зле, Козел! Приятна почивка.

Бъстър Китън пиеше кафе на терасата на хотел „България“ в Кърджали, когато полицията атакува фирмите на клана Рашид. Изсипаха се стотици маскирани ченгета и подходиха като на война. „След нас трева не никне!“

— Какво става тук, бе? — попита той. — филм ли снимат?

— Какъв ти филм — отговори келнерът. — Ченгетата се опитват да гепят Роко.

— Роко? Кой е той?

— Един турски бандит… Най-големият в окръга. От тук до Истанбул шапка му свалят.

Бъстър се замисли.

— И какво, ще го гепят ли?

— Ще го гепят за кура скапаните ченгета. Роко си пие кафето с началниците им.

Бъстър Китън плати и стана. Нямаше повече работа в Кърджали. Единият от двата му извора на оръжие, пари и информация беше пресъхнал.

— Според теб къде се намираш, Козел? — попита майор Хакел.

— В ЦРУ, разбира се.

— Защо мислиш така?

— Защото съм жив. В чиито и други ръце да бях попаднал, отдавна да съм нахранил червеите.

Хакел кръстоса крака, запали цигара.

— Какво мислиш, че те очаква оттук нататък?

Козела се усмихна кисело.

— Човек с моята професия, а и възраст, не може да очаква блестящо бъдеще.

— И все пак?

— Очаквам да чуя вашите предложения.

— Предложения? Какво те кара да мислиш, че предстоят такива?

— Жив съм — неопределено отговори Козела.

Хакел загаси цигарата, стана, взе от бюрото снопчето хартия и я скъса пред очите му.

— Ако чакаш предложения — не лъжи, Козел. Искам точен анализ на ситуацията в България. И прогнози, момче. Който иска да живее, трябва да плати живота си.