Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

В десет без една минута Козела се вдигна от бара и седна на малка маса с предварителна резервация. В десет и една минута Бъстър го последва. Седяха няколко секунди мълчаливо, после отново срещнаха погледи.

— Мараба, господин Китов.

— Добър ден, генерал Милетиев.

Козела се засмя.

— Това име го помни единствено Сатаната.

— Аз съм Сатаната — кротко каза Бъстър Китън.

— Ти си един дрисльо, Бъстър. Убиец от засада… Боклук като цялото ти обкръжение.

Бъстър Китън не трепна.

— Каква работа ти върши тази словесна помия?

— Никаква! Лекувам те от сатанинските ти комплекси. Наздраве!

Бъстър Китън отпи мълчаливо, запали, отпусна се на стола си.

— Да приемем, че аз, престъпникът Бъстър Китън или Борис Китов съм боклук, дрисльо и така нататък. Кажи ми ти, корумпираният висш полицай, какъв си?

— Твой роден брат — широко усмихнат, отговори Козела.

— Какво излиза, Борисе? Аз започнах като редово ченге, издигнах се до генерал от КГБ, а ти, някаква си криминална мърша, ми разпра корема, държиш в плен синовете ми и на всичкото отгоре имаш нахалството да ми предаваш заповеди от собствените ми шефове.

— Май така излиза — примирително кимна Бъстър.

Пиеха вино и ядяха пастърма в някаква бандитска дупка, наречена „Бълит клъб“, но по петите и на двамата бяха пуснати ловджийските хрътки на всички световни разузнавания и беше по-здравословно по-малко да се показват на светло.

— Ставаш нахален! — тихо каза Козела.

— Къде е Грета?

— А синовете ми?

— Ти работиш за ЦРУ. За тях е детска игра да ги открият.

— Не работя за ЦРУ и ти много добре го знаеш.

— Знам за кого работиш, Козел — все така спокойно продължи да отговаря Бъстър. — И в Москва знаят.

Мълчаха дълго.

— Каква е цената, Борисе?… На прав текст.

— Генералът.

— Защо не идеш на лов сам?

— Не е по силите на сам човек. Дори ние двамата сме малко.

Отново потънаха в мълчание.

— Как си представяш… работата?

— Тройна подсигуровка. Ти на снайпера, аз на прав картеч. Трябва ни вещ бомбаджия при случай, че първите два капана не щракнат.

Козела почувства тръпки по кожата си.

— Ако първите два трапа останат празни, значи, че ние с теб ще напълним…

— Точно това значи — прекъсна го Бъстър.

— Добре бе, какво ме интересува, че някакъв си генерал ще лети във въздуха, след като самият аз ще бъда труп, смърдяща мърша.

— Тия, които поръчват акцията, плащат предостатъчно, за да не се интересуват какво ще стане с теб, ако се окажеш некадърник.

— На мен не ми трябват пари.

— На мен ми трябват, Козел, и ти ще ми помогнеш да ги спечеля.

— Алчен си станал.

— Не, практичен. Тук няма живот за такива като теб и мен, а навсякъде по света започването от нула струва много пари.

Разсъмваше се, а не бяха стигнали доникъде. Барманите играеха билярд, сервитьорката им спеше в едно кресло, Козела се готвеше да я буди за кафе, когато влезе полицията. Млад, наперен капитан водеше двама яки сержанти. Не бяха за тях, разбира се. Ако ченгетата знаеха кой дреме призори в „Бълит клъб“, щяха да ги удостоят с цялата мощ на всичките си поделения и въпреки това Козела попита:

— Въоръжен ли си?

— Не.

— С документите…

— Само на президента на републиката са по-добри от моите. Ти как си?

Козела се усмихна:

— Не се оплаквам. Ей, момиче — провикна се той. — Направи две силни кафета.

Полицаите им провериха паспортите разсеяно, без да подозират, че единият е правен в КГБ, другият в ЦРУ и бяха най-фалшивите документи, попадали някога в ръцете им.

Кафето беше силно, късо, добре за хора, които са бодърствали цяла нощ и много лошо за нервите. Особено за техните. Полицаите се заиграха билярд с персонала и отново никой не им обръщаше внимание, а те искаха именно това.

— Е, Козел, късно е. Да си стисваме ръцете и да се хващаме за работа.

— Никой не е прокопсал от прибързани… хайде да ги наречем работи — изсумтя Козела.

— Няма време за протакане. Имай го предвид — Бъстър остави кафето си и се наведе над масата. — Виж, Козел, много добре разбирам и подозренията ти, и резервите ти. Ония от КГБ не награждават генералите си, минали в другия лагер, нали? Това ли те притеснява?

— И това, разбира се. Има ли такива подозрения в Центъра, с мене е свършено.

— Има, и то не само подозрение, а доказателства, но има и друго — времената се промениха. Сега не сме във времето на студената война и централите избягват мокри дела.