Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

— Аз създавам такъв… отряд — обади се Никодимов — Мазния, президент на банка „Рустика“, което на пръв поглед означаваше „селска“, а всъщност държеше парите на руските мафиоти, които чрез подставени лица строяха замъците си по Черноморието.

— Това исках да чуя, Мазен — угоднически усмихнат, каза Скатов. — Искам да участвам в тази формация.

— Въпрос на пари и дискретност — каза Мазния.

Скатов кимна:

— Ще имаш всичко необходимо. Последен въпрос и да отваряме шампанското. Кой ще командва… отряда?

— Засега все още никой, но имам информация, че Козела е жив. Пратих да го издирват.

Мазния премълча, че е наел Ефрем Светеца, един от най-хуманните изпълнители на „мокри дела“ в Централна и Южна Русия.

— Какво ще правим, пичове? — попита председателят на „Минералбанк“. — Първоначално мислех, че Бонев ни рекетира с шибаните си „Комари“, но май сериозно се е взел за спасител на нацията.

— Трябва да му подхвърлим няколко провинциални артисти и ще миряса — обади се президента на БЗК.

— Не е така — прекъсна ги Мазния. — Роко е в ръцете му, Хасан е вързан, бургаските туроператори са под лупа и въпреки това не мирясва.

Мълчаха дълго. Бяха се събрали десетина шефове на банки, но банките им бяха пред фалит, което значеше, че те са с единия крак в затвора.

— Нищо не излезе от войната му с Татарчев — като на себе си каза Зашев, вицепрезидент на „Славяни“.

— Заеби го Татарчев, той се интересува само от шибаното си ВМРО, а освен това след професора е най-големият гепач в страната.

— Кой професор?

— Тодор Вълчев, бившият шеф на БНБ. Само Луканов, царство му небесно, беше по-голяма акула от тях.

— Добре де, какво излиза? — ядосано се провикна президентът на „Орионбанк“. — Ние, сериозни мъже, ще позволим на някакъв цървул от Радомир да ни взриви банките и бизнеса, та и да ни напъха в килии с южно изложение.

— Спокойно — каза Мазният. — Нали сме се събрали тук посред нощ да обсъдим именно това как да не се случи.

Тази нощ Иван Никодимов — Мазния беше създал две самостоятелни, независими една от друга банкови мафии. Едната щеше да повери на Козела, другата на Бъстър Китън.

— Борисе, Козела е на телефона!

— Честито избавление — след кратка пауза отговори Бъстър Китън. — Чаках да се обадиш.

— Налага се да се видим…

— Не е ли много опасно, Козел?

— Не, Бъстър… Докато не свършим работа, нямаме проблеми… И още нещо, може да е важно. Грета е в мои ръце.

— Откровеност за откровеност, Козел… Синовете ти са в моите!

Грета лежеше по гръб върху едно плюшено канапе, ядеше грозде и гледаше в тавана. Не можеше да се отърве от чувството, че живее някакъв чужд живот. Сякаш нищо не зависеше от нея. Какъвто и житейски ход да предприемеше, някаква странна сила като свише се намесваше и изменяше коренно намеренията й. И това от най-ранно детство. Мечтаеше да стане лекар, стана секретарка — човек без своя воля. Секретарката трябваше да си поддържа маникюра, педикюра и путката и да изпълнява капризите на шефовете си. В нищо не й провървя. Опита да стане манекен — огромният бюст й попречи. За подиума търсеха момичета тип гарсон и нямаше хляб за сексбомби като нея. Отнесе се несериозно към любовта и свещеното, от Бога помазано чувство й отмъсти жестоко. До каквото се докоснеше, всичко се проваляше… И сега пленница? Коя сила беше успяла да я изтръгне от казаците на Севгун? Къде я бяха докарали дрогирана… Въпроси, въпроси, които по същото време си задаваше и Бъстър Китън.

— Фомич, Борис те безпокои.

— Знам какво те интересува, брат ми. За мой срам отвлякоха Грета.

— Кой?

— ЦРУ, разбира се. С грузински ръце. Те играят изцяло по свирката им.

— Как минаха през охраната ти?

— И аз това искам да знам, но в яда си избързах. Не остана ни един жив да разказва.

Бъстър Китън мълча известно време.

— Грета е в София. В ръцете на Козела. Довечера имам среща с него.

— Внимавай, Борис. Пази се от капани. Утре сутрин ще бъда в България… Не знам къде. Като се установя, ще се обадя.

— Ленард — извика Козела в апарата. — Къде са синовете ми?

— Казаха, че отиват в Аспен на ски, Козел.

— Провери дали са там. Ако ги намериш, свържи ме веднага!

Поради десетчасовата разлика в София беше рано сутрин, в Аспен късен следобед. Ленард се обади два часа по-късно. От два дни момчетата не бяха спали в хотела си.

Когато Бъстър Китън влезе в „Роялс клуб“, половин час преди срещата им в десет, Козела вече беше там. Огледа се дежурно и седна от другата страна на бара. Срещнаха погледи и ги откъснаха без поздрав. Козела пиеше водка, затова и Бъстър Китън реши да приеме предизвикателството. Такива като тях бяха по-поносими, гарнирани със спирт.