Христо Калчев - Белия дявол

Вангел, или Белия дявол, както го наричаха османлиите от Леванта, вече трети ден дебнеше край извора. Долу в краката му пътят се виеше от Битоля към вътрешността на Империята, за да се срещне със стратегическото шосе север-юг, по което пълзяха разбойническите кервани на Зарар Орхан бег. По този път се изнасяше стоката от Солун за Видин и София и слизаха кожените ремъци и седла, без които всяка конна армия беше немислима.

Вангел беше гол като охлюв, гладен като карпатски вълк и зъл като разгонена белка. Единственото му оръжие беше дълъг, клепан клин (с такива ковяха градските порти) и объл камък с ръкохватка и връх като острие на копие.

Белия дявол беше успял да се измъкне от зандана на Янина и вече втори месец бродеше из горите, избягващ населените места. Пътят му беше осеян с трупове, жертвите падаха под вълчия му удар, но това не му донесе нито сигурност, нито средства, нито намали угрозата от преследване. Русата му глава и сините очи бяха такава рядкост по бреговете на Леванта, че шансът да се смеси с тълпата и да потъне в нея беше химеричен.

При свада беше заклал Тефик-Хюсеин Арнаутина, мъж с престиж на бабаит, жесток, коварен, който се беше окопал в албанските планини и с венецианската си артилерия държеше спахиите в подножието им.

Вангел закла Арнаутина, но си осигури фанатичното преследване и на спахиите, и на арнаутските шайки, които не се свеняха да върлуват дотук, в подножието на Пелистера планина, на един ден път от битолския гарнизон.

Беше пролет и най-добрите години за Леванта и Средно море. Интересите на християнските държави се бяха насочили в океаните и европейските морета останаха в ръцете на турци и сарацини. Белия дявол знаеше това по-добре от всеки жител на континента, но русите коси щяха да го държат винаги „бяла врана“ в мургавата сган на пиратството, затова, бягайки от Янина, той се насочи към вътрешността с надежда да прехвърли Дунава и да се смеси с морето на славяните на север от Империята.

Капанът над извора щеше да го снабди с дрехи, злато и кон или щеше да бъде гробът му сред смърдящата на гнило дъбовина, проядена от шарена сянка и земни червеи.

Белия дявол лежеше по корем във високия кавак и халюцинираше кервани. Устата му възпроизвеждаше вкуса на сиренова отвара, вятърът носеше мирис на хляб, на онази особена албанска питка, заквасена с боза и козе мляко.

Вечерта на третия ден от Битоля излязоха няколко конници, охрана на дебел велможа със зелена чалма, но Вангел прецени шансовете си и се отказа от нападение. Чувствуваше се слаб, недоспал, негоден за най-простото единоборство, камо ли за продължително бягство от спахийска потеря.

Четвъртият ден мина в изравяне на корени и в спомени от Янинското кале. Нервно време, нервни спомени. На петия се зададоха двама конници. По-младнят изпитваше страх от това „благословено от бога място“. Вангел го чуваше да моли, да увърта в прикритие на страха си, чуваше и стария да се гаври с момчето и паниката му. Когато се надигна от кавака гол, рус и синеок като ангел — отмъстител, религиозен ужас парализира турците. Без да бърза и без да изпуска първобитните си оръжия, Вангел се спусна леко и гъвкаво, колкото позволяваше смазаното му от глад тяло, измъкна от пояса на момчето двуостра кама, закла го бързо и сръчно, но и безболезнено и внимателно положи кървавия гейзер на прегорилата трева на просека. Едва тогава старият излезе от вцепенението си. „Аллах!“… — от гърлото му се изтръгна глух рев, ръката му стисна ятагана, но преди лезвието да блесне на слънцето, Вангел заби камъка в мекия връх на чалмата. Миг по-късно разкъсваше печено пиле, преглъщаше люти чушки, всяка една годна да изтрови британския флот, хляб и ядки, лоести овнешки плешки, смърдящи на татарско седло… Тялото му се бореше за живот.

Когато засити първия глад, съблече телата, хвърли кървавите дрехи в извора, замъкна труповете в кавака и го покри с шума. Мъртвите бяха значително по-дребни от него, в Леванта малко мъже стигаха неговия ръст, но все пак успя да стъкми един кат облекло, удължи стремената на тъмнокафяв жребец, яхна го мокър и препусна по обратния път. Когато излезе от гората и обедното слънце започна да го суши, Вангел отвори торбата, яде невъздържано, преброи парите — тридесет и осем златни лири, — заби пищовите в пояса, опаса крив спахийски ятаган и се огледа. Идваше зима, затова Белия дявол тръгна на юг.