Христо Калчев - Белия дявол

Вангел по цял ден бродеше с магарето, но едното му око беше все в морето. Чакаше да минат година-две, да спечели някоя пара и да се прехвърли на континента. Работеше безропотно, вечер се свиваше в единия ъгъл на хамбара, между гюмовете, под наниз с чесън, и спеше мъртвешки, без сънища и без надежда, без вяра в бога, без идеи за бъдещето. Всичко, което знаеше за утрешния ден, се заключваше в две магически думи: „Ще видим!“ — кога, какво, за това Белия дявол не мислеше. Турците го наричаха „Алтън гяур“ (златния гяур), подхвърляха му мръсни намеци, но те нито го засягаха, нито ги разбираше. Живееше кротко, ядеше малко, но животът в него беше крайно агресивен. Беше юноша, а надхвърли шестте стъпки и стърчеше с една глава над населението на острова, а и над болшинството от турския аскер. Мълчеше. Според кир Спирос това беше упорито, тягостно и тъпо мълчание. „Сега няма какво да кажа!“ — мислеше Вангел и мълчеше. Говореше турски с куртоазния табиетлък на битолския валия, гръцки като грък, критски — гръцки като критянин, а в Кандия научи и един нов език, смесица от всички средиземноморски, който някои наричаха левантински, други — лингва франка, или свободен език, но Вангел знаеше истинското му наименование. Този език говореха пиратите от всички флоти, затова трябваше да се нарича пиратски.

В неделя, след провлечената литургия, Белия дявол се качваше над пристанището и клякаше като скален орел на „своя камък“. Повтаряше на глас морски заповеди на лингва франка, подражавайки ту на Марс бег, ту на едноръкия англичанин кир Олдън, който ръководеше инженерните работи по венецианските фортификации.

Един следобед Белия дявол бродеше безцелно. Беше през зимата, в началото на сезона на бурите и морският живот беше замрял. Озова се в турската махала. Табиетлиите спяха, конете пръхтяха над пълните ясли, кадъните клюкарстваха по дворовете, но под навеса на кафенето върху плюшения миндер пиеха ракия двама от най-мръсните бабаити в Кандия — Хасан Гьотли и Епек Муса. Извикаха го. Вангел опита да подмине, но Гьотли препречи пътя му и насила го застави да седне. Години по-късно Вангел пропи, но тогава му се гадеше и отказа смокиновата смрад, която се опитваха да му налеят в гърлото.

— Стори ми хаир, аркадаш! — Гьотли намигна на Мусата. Епек, който беше дошъл до гуша и на своите, нямаше нужда от втора молба. Бабаитинът се пресегна, наведе главата на Вангел и заби носа му в кадифените възглавници. Белия дявол все още не знаеше какво го чака, но когато Гьотли застъпи прасците му и развърза пояса си, всичко му стана ясно. Скова го леден гняв, кръвта изтече от лицето му, ръцете изтръпнаха. „Гаврят се! С мъж така — не!“

Вангел измъкна камата от пояса на Муса и яростно замахна към слабините на Гьотли. Миг по-късно лезвието мина между ребрата и се заби в бабаитското сърце на Епек Муса. Гьотли ревеше, хвърляше се като заклан петел, обливаше в кръв изуменото лице на мъртвия Муса. Вангел нямаше работа тук. Върза пояса, взе пищовите, изпразни ги в главата на онемелия кафеджия, заби камата в гърба на Гьотли Хасан, мина през задната врата-комшулук и наведен зад зидовете, полетя надолу по стръмните улици към пристанището.

Турците полудяха. Изклаха сума свят, разплакаха не една къща, разчекнаха де що видяха жена, но на никой и през ум не му мина, че зловещият убиец е мълчаливото дете със сините очи.

Вангел скри пищовите в хамбара. Тук никой нямаше да търси. Старият грък беше болен от мъчителна болест на очите, която всеки момент заплашваше да го ослепи, и като че ли бе последният човек в Кандия, който би дръзнал да се опълчи с оръжие на султанските арслани. Вангел беше спокоен, все така мълчалив и изпълнителен, но очите му започнаха да правят впечатление. Доскоро детският му поглед сега беше станал тежък и неподвижен като у соколите.

— Не ме гледай така, бог да те убие! — кръстейки се, кълнеше кир Спирос. — Пронизваш ме, дяволе!

— Напускам те. — Вангел сведе очи, обзет от досада. — Мине ли сезонът на бурите, ще се кача на първия кораб.

— Лошо ли ти е тук, Вангели?

— Ще търся майка си! — каза той и потегли по неравните калдъръми на Кандия, следван от вечния си спътник магарето.

„Къде да търся Марс бег?“ — трескаво мислеше Вангел. — „В кое от африканските пристанища хвърля котва? Измъкна ли се от този капан, непременно ще го намеря. Ако е жив… Смъртта избягва мъже като Марс бег!“

Още цяла година Вангел Белия дявол не напусна острова. Въртеше се из пристанището, чакаше кораби, но те бяха или турски военни фелуци, или венециански галери. Католиците бяха надменни свини, правеха се, че не разбират лингва франка и изпращаха в манастири за послушници всички, които непоканени се озоваваха на борда им. Вангел нямаше време за губене. Трябваше час по-скоро да се докопа до африканския бряг.