Христо Калчев - Белия дявол

Пиратите се усмихнаха кисело и отидоха да си вършат работата. Остана само вахтата.

— Голям дон си бил ти бе! — тресеше се негърът. — Сега ще измъкнеш две ведра и ще ме изкъпеш… И масаж ще ми направиш, като Христовите братя на дон Филип Испанеца!

Вангел се омота с одеялото и се подпря на вантите. Дъждът беше спрял, скоро щеше да мръкне. Шхуната се носеше леко като хрътка, такелажът поскърцваше под напора на вятъра и всичко изглеждаше толкова сигурно, че душата му се размекна, отпусна се, прииска му се да плаче.

Негърът беше потиснал смеха си, лицето му беше кротко, лулата димеше между ослепителните му зъби.

— А сега? — попита той. — Къде си тръгнал?

— Търся един мъж.

— Насред морето?

— Из африканските пристанища. Капитан е на сарацински шебек.

— Името? — Негърът имаше таланта в секунда да мени маската си. Сега очите му приличаха на оръдейни дула.

— Марс бег.

— И аз го търся — разсеяно кимна Белята. — Ако го намеря, ще увисне на реята! Ела, господарят иска да те види!

Господарят беше еднометрово джудже — инвалид. Костна болест го правеше неподвижен и слава богу, ако можеше да ходи, светът щеше да научи за него. Беше кабирец, но се представяше за мавър и беше единственият син на емира Мобарак, завоевателя на берберите. Беше един от тримата „Дон де мар“ или Господар на морето. Марс бег беше другият, третият — един черкез, убиец от Адана, осъден на обезглавяване от султана. Черкезът беше участвувал в акция срещу Френсис Дрейк и оцелял по случайност, беше се помислил за безсмъртен. Безочието и грандоманията му се бяха разраснали до такава степен, че го чакаха да се обяви за бог. Казваше се Махмуд, но се беше прекръстил на Мохамед Шаа Адам… името му не свършваше с това, но Вангел не запомни останалото.

— Аллах! — изкрещя джуджето, когато Вангел влезе в стаята. — Ела да ти пипна косата! Бързо!

Вангел не мърдаше. Сюлейман го грабна през кръст и го хвърли върху дивана, който служеше за столова, баня, клозет и т.н. Али Ибн Мобарак прекарваше живота си тук, леейки кръв чрез чужди ръце, засищайки уродливата си жестокост със садистично бавната агония на жертвите си. Джуджето вплете пръсти в косата му.

— Коприна! Кантонска коприна, Беля! На търга в Агадир ще получа теглото му в злато!

— Цената на момчетата падна, Емир! Много свят се разхайти.

— Няма да го продавам! — кресна отново джуджето. — Аз не търгувам с хора! Или ги убивам, или ги обичам! Ти знаеш!

Джуджето го тласна в гърба.

— Слез да те разгледам! — Това чудовище с мъртви крака имаше изключителна сила в ръцете и рядко изпускаше случая да я покаже.

Вангел отново се озова до Сюлейман капитан, объркан, но не уплашен, сгнусен, но не и отвратен. Още не. Това, което понасяше най-тежко, беше телесната му миризма.

— Со̀кон! — Емир Али удари камбаната, висяща до главата му. В каютата се втурна мургав сарацин с дивия вид на рис. От пояса му стърчеше цяла оръжейна. Пищови, ками, сабя, тръба с отровни стрели за близък бой, викингска брадва с оловен топуз на верига… На главата му имаше синьо-бяла чалма. Вангел Белия дявол за първи път виждаше белотата доведена до абсурд. От този ден животът често щеше да го среща с този парадокс в мръсния, кървав свят на пиратите.

— Со̀кон, облечете момчето! Изкъпете го! Чалма не! Косата да се вее! И оръжие — не! Ще му дам от емирското! Бързо!

Сарацинът се поклони разсеяно и се обърна към негъра.

— След един пясък Малта ще изплува…

— Паника! — кресна Сюлейман. — Всички на борда! — Преди да излезе от каютата, капитанът светна с белите си зъби и намигвайки, каза: — Изпуснах масажа!

Докато шхуната, притихнала като ястреб, опипваше водите пред Ла Валета, Вангел използва възможността да „възкръсне“. Яде царевична каша, ряза тънки парчета пастърма, пи вода до преливане. След като се изкъпа, Сокон го замъкна в трюма, показа му испански сандъци с дрехи и коприна и излезе на палубата да дебне плячка. Белия избра английска кожена риза „уингард“, ръкавици „гартлет“, тесни сукнени панталони и испански ботуши — надбедреници.

Сюлейман опипваше крепостта с бинокъла, псуваше, плюеше през борда, ужасен от мисълта, че бреговите мортири са в състояние да покрият такава дистанция. Плячка нямаше. Подветрената страна на пристана приличаше на есенна гора от мачти, но в открито море нямаше нищо годно за апетита на сарацините. Сюлейман обърна кораба на юг и опъна ветрилата, а Сокон разпредели вахтата и седна по турска с испански мех между коленете.