Христо Калчев - Белия дявол

Не помнеше баща си. Когато проходи и се почувствува човек, в двора на къщата се разминаваха три семейства — на чичовците му Антон и Васил и тяхното: двете му сестри, не помнеше имената им, и майка му, русата ангелска мама Тео, която въртеше къщата, стопанския двор, посрещаше и изпращаше керваните с шаяк, водеше търговските тефтери, а вечер до грош предаваше печалбата на чичовците му. За да стоят далеч от отровните си жени, господарите дембели от сутрин яхваха конете и се запиляваха по циганските катуни, растящи като гъби след дъжд по течението на реката. Може би този род имаше фамилно име. Вангел не го знаеше. Когато майка му умря от „червен вятър“, той облече кожената й шуба, препаса бащината сабя, оседла черната кобила на чичо си Васил и използвайки мъртвите часове преди вечеря, успя да се отдалечи от Битоля достатъчно, за да не го догони тридневното преследване. Пред градските порти на Солун Вангел продаде коня и след кратко скитане се качи на един кочерм, наречен „Дендемгеми“, като юнга, или „уна“ на лингва франка, както го нарече капитан Пѐро паша, един от най-наглите пирати на Додеканезите. Корабът беше екипиран с левантинци, но плуваше под „полумесеца“, моряците носеха чалми, някои се обрязваха за парлама и нападаха търговци, дори турски, из безбройните острови на Егейско море. Испанците все още владееха Средиземно море и капитан Перо паша не смееше да си топи задника в християнското езеро, но когато Филип Испански и султан Селим се хванаха гуша за гуша, а в океаните изгря звездата на Френснс Дрейк, капитан Пѐро паша насочи носа към Галиполи. На борда гъмжеше от свирепи типове, царе на пищова и камата, хора без уважение ни към своя, ни към чуждия живот, но бяха сухоземни, боси във ветроходството, едва боравеха с такелажа и щяха да бъдат лесна плячка за морските вълци.

На третата година сарацините превзеха „Дендемгеми“ и издавиха екипажа. Живи оставиха един слаб като връв грък готвач и него. „Пират деца не дави!“ Готвачът продължи да плува на „Джема“. Капитанът беше французин от Сен Мало, наричаха го Жан Марс бег и не близваше мазните пилафи на мюсюлманите. Години по-късно Вангел щеше да го срещне отново и да се отплати за живота си, но тогава…

Екзекуцията беше на привършване, когато французинът излезе на палубата. Вангел седеше на края на редицата с вързани ръце и топуз на шията. Беше толкова уморен, че беше започнал да гледа на бъдещия си край с облекчение. Марс отряза връзките и Вангел рухна в ръцете му. Събуди се на другия ден с чувството, че екзекуцията е само отложена.

— Откъде си? — попита на гръцки французинът. Вангел отговори. — Защо крадеш кораби?

— Случайно. Търсех храна и легло.

— Ако те оставя жив, какво ще правиш?

— Ще търся храна и легло — спокойно отговори Вангел.

— Остани при мен.

— Не искам да плувам с негри.

— Не всички сарацини са негри.

— Не всички.

— Добре. — Марс се усмихваше, но Вангел прие това като присмех. — Ще те смъкна на някой от островите. Твоя работа е да се добереш до континента!

— Моя — кимна Вангел.

Французинът му обърна гръб, но когато го пускаха да преджапа плитчините на югозапад от Кандия, Марс отново излезе на палубата.

— Грък ли си?

— Лерантинец.

— Рус?

— Майка ми беше руса.

— Имаш ли родители?

— Не.

— Колко си годишен?

— Повече от петнадесет.

— Шестнадесет си — каза Марс. — Отсега нататък брой годините!

Пиратът даде знак, но когато един либийски негър го грабна да го хвърли зад борда, попита:

— Имаш ли фамилия?

— Не.

Марс се замисли.

— От днес се казваш Аваля! — „Аваля“ на гръцки значеше безстрашен. — Ако решиш да се храниш от сабята, потърси ме! — извика французинът, преди да заповяда да опънат ветрилата.

До деветнадесетгодишната си възраст Вангел прекара на остров Крит. Започна да слугува у един млекар, грък от континента. Турците го взеха за селянин от вътрешността и му издадоха тескере на името Вангел Аваля. Белия се снабди и с възраст, и с фамилно име. Да бъде проклет този ден, дето даде възможност на властите да затягат примката около врата му…

Кир Спиро имаше козари и овчари, имаше и наемници за квасене на млякото, а Вангел го разнасяше в гюмове с магарешката си количка. Крит беше венециански, но Османия вече имаше своите пристанища в Кандия и властта на Републиката ставаше все по-формална. Вангел нищо не разбираше от политика и все още не се интересуваше от истинската власт. Айран пиеха и сеньор-рицарите с кадифените шапки, и аскерите от крепостния гарнизон, и светите отци чернокапци от православните манастири, накацали по непристъпните чукари на белокаменната островна столица.