Христо Калчев - При самозащита

Наближаваше единадесет. Вера щеше да дойде всеки момент. Сега можеше да бъде сам, въпреки че лицата, които виждаше наоколо, бяха започнали да му създават спокойствие.

— Това е Вера! — каза Асен, когато половин час по-късно чуха звънеца. Беше излишно — и двамата чакаха появяването й, Асен заместваше Адриана. Искаше да го направи публично, да афишира новата си връзка. Беше ги принудил да се чувстват като участници в инсценировката. Без да го казват, и Васил, и Саша бяха издали присъдата си над заместителя. Тази вечер не можеха да откажат присъствие, но, ей богу, това беше първият и последен спектакъл.

Асен въведе момиче над среден ръст, с по-скоро руси коси и очи, които се запомнят. Първото впечатление не беше за цвят, а като че ли за дързост. Васил стана и предложи стол, направи го дървено, малко грубо и това беше първата крачка към естествено зародилата се непринуденост. Вера позна Саша Балцер, задържа ръката и направи сдържан, не лишен от мъжка солидарност комплимент.

„След малко ще отида да повърна!“ — реши Асен.

— Виж стените! — каза той. — Това са картините, които мога да ти покажа.

— Веднага ли?

— Не бързам! Виж ги като своеобразен реванш. Ти четеш свои стихове, аз показвам чужди картини.

— Как чужди?

— На Каров — каза Саша Балцер и го посочи.

Вера се огледа недоверчиво, но Асен потвърди с кимане.

— Не разбирам — Вера насилваше усмивката си. — Ако може да се вярва на табелата…

— Не може! Ще се задоволиш да видиш какво притежавам като частна собственост! — Асен допи водката. — Съжалявам, че не го познаваш достатъчно, за да разбереш колко приличат на него самия!

Васил Каров се засмя гърлено, с цяло тяло. Мършавият му стомах набираше пуловера, възлестите му ръце стискаха масата. До него звънеше накъсания сопран на Саша. Асен взе машинално парче шунка, изяде го, стана внимателно, отиде в тоалетната и повърна.

Седя дълго клекнал пред чинията на клозета, спокоен, с чувството, че се е държал добре и играл честно. Не чуваше смях. Заслуша се. Саша говореше за някоя от картините. Представи си ги прави една до друга, руса и червенокоса, и Васил пред масата с водка, с болен стомах и голи ръце. Нямаха никаква нужда от него. Асен се изправи, хвърли поглед в огледалото, видя блесналото си лице, пълните с влага очи. Отиде в спалнята, заключи вратата, съблече се и легна.

Събуди се в четири часа. Нямаше никой. В кухнята видя празни бутилки и измитите чинии, наредени за сушене в умивалника. Повъртя се и легна отново.

Повече от час Асен Москов ровеше из мътните си спомени. След снощното пиянство главата му беше склонна към халюцинации. Кафето изстина, зад стената Саша беше започнала да дрънка на пиано. Наближаваше седем часа. Слънцето, кацнало над сградите, разделяше на петна задните дворове, плъзгаше се по грапавите стени и се блъскаше в стъклата. Градът беше на крак. Дъждовете се бавеха и макар сутрин да беше хладно, истинската есен още беше напред.

Асен пиеше кафе в огрения от слънце хол, сменяше плочите на грамофона и гледаше през френския прозорец долу на улицата. В осем и половина щеше да трябват пари за новата колекция, до девет трябваше да се е срещнал с главния счетоводител, с моделиерите и най-късно до десет да предаде моделите в ателиетата. От понеделник работата щеше да „кипне“, това беше израз на Адриана. На двадесет и пети ноември беше насрочен художествен съвет, а днес беше дванадесети. Истинската работа не можеше да започне преди четиринадесети. Разполагаше едва с десет дни.

Всичко това след час и половина. Дотогава можеше да не прави нищо. Имаше нужда именно от безделие. Седмицата течеше сиво, уморително, а като изключи гостите снощи, и страшно скучно. Истинското напрежение щеше да трае и днес. От понеделник грижата щяха да поемат шивачите и той да си отдъхне. Представяше си как в един часа ще се качи в колата, ще кара с максимална бързина до Пловдив, ще обядва на „деветия километър“ и ще се върне бавно. Като човек без грижи.

Не си спомняше кога покани майка си, днес или утре, но щеше да провери по телефона и съобразно с това да търси отдушник на нервите си.

Баща му се лекуваше така. Тогава го преписваше на маниакалните му състояния. С годините доктор Стефан Москов беше заприличал на пациентите си. На обяд, около старата маса в хола, съобщаваше какви нервози си е открил, декламираше латинската диагноза и вдигаше глава да види ефекта. Ефект нямаше. Асен посрещаше безстрастно такива декларации, вбесяваше го и се налагаше да слуша дълги тиради за коравосърдечието си. Един-единствен път, вследствие дългия опит, реши да се направи загрижен, но тогава го обвиниха в лицемерие. Старият Москов го нарече подлец и завинаги го направи чужд на грижите си.