Христо Калчев: Откриване на ловния сезон

Бенина обаче не си губеше времето, нито своето, нито на близките си. Тя беше човек на диаспората и го знаеше с такава сигурност, с каквато помнеше рождената си дата. Когато застана пред точните мъже тя им зададе точния въпрос:

— Искате ли да организирам безпрепятственото влизане на пет тона кокаин в България?

Последва бурен смях, закачки, двусмислени, недвусмислени, дори мръсни намеци, но на Бени не й мръдна и мускулче на лицето. Когато царете на контрабандата млъкнаха срещу каменната й маска, тя повтори въпроса си.

— Как? — попита Иван Доктора.

Бени му показа среден пръст.

— Никога не задавай този въпрос, уважаеми господине. Питам втори път, да или не? Ето ви визитката ми; ако приемете офертата, каналите от вас, ноухаото от мен. До тогава сбогом. И не сте интересни, пичове. Аз съм по-печена курва от вашите пластмасови манекенки!

„Ще се смеят ли зад гърба ми?“ — мислеше си Бени докато напускаше „Амигос“, но се беше възцарила такава тишина, от която, както казваха евреите, болят ушите.

Иван Милетиев-Козела беше свикнал да изпада в безизходни ситуации. Животът му на ченге, после на бандит, а след това на двуликият „Янус“ го беше подготвил за екстремни ситуации, но и възрастта си казваше думата. Той беше прехвърлил петдесетте години, загубил всичките си близки — погребал жена си, синовете си, а това в най-баналния превод означаваше погребал и илюзиите си. Преживяният инфаркт беше сигнална лампа, която се запалваше, отнемаше светлината от очите му и му пречеше да заспи. Козела наистина беше свикнал с безизходицата, още повече, той не знаеше друга житейска ситуация, макар цялото му същество да се стремеше към нея.

Там някъде, в далечния Крит, една жена и едно дете разчитаха на него. Той ги беше обезпечил финансово и гарантирал достатъчно да продължат да съществуват и след смъртта му. Съзнаваше го с нервната си система, не го приемаше с емоционалната. Исламболи и Бут го поставиха в патова ситуация. А те знаеха къде е убежището му. България го беше осъдила стократно на смърт и се опитваше да се домогне до него. Разни „артисти“, така наречените „хийтмени“ се страхуваха от него и мечтаеха да присъстват на погребението му. Шибана ситуация, да еба мааму. Само в митологията гордиевия възел се разсичаше с един удар на меч. Реалният живот имаше реални правила. Козела ги знаеше. На първо място — не губи реална представа за обстановката, на второ — добиеш ли реална представа — побързай да се усъмниш в нейната реалност. Това беше философията на оцеляващият, а Козела се ласкаеше от мисълта, че е един от т.н. „сървайвъри“, или фенек, без естествен враг в пустинята. Това беше и сложна и наивна философия. Козела съзнаваше и двете. Възрастта и силите не му позволяваха да се държи като Рамбо, мъдростта и спокойствието обаче му диктуваха, че никаква друга воля в този момент не е достоверна и той разбра, че или отново ще се превърне в острие, или трябва да слезе в отсрещната аптека, да си купи две шепи психотропни лекарства и доброволно да се оттегли от тази война, която отдавна му беше отегчителна. Гледайки се срещу огледалото, бръснейки се с отвращение, той започна да си дава сметка, че не е воин, че никога не е бил войник по характер и че с удоволствие би се пенсионирал като дядо на многолюдна челяд и като счетоводител на някоя второстепенна провинциална банка. Съдбата обаче беше решила друго. „Фата моргана“ — „в Рим по римски“. „Ако ти е писано да те обесят, няма да се удавиш“. Козела знаеше тази банална фраза, макар че си я припомни преди да зареди „Рюгера“ си с патрони „Магнум 357“ и да тръгне на поредната си безсмислена битка.

Охраната на Асен Донев, известен като „Облака“ беше почти незабележима, но не и за набитото око на Козела. За него не беше трудно да разпознае като охрана двамата млади мъже, които пиеха минерална вода на масата до вратата, както и атлетичния, плешив мъж с издуто яке, който се подпря на бара до Коста Македонеца. Облака наистина изглеждаше по-скоро като преуспяващ джентълмен, отколкото като един от най-кървавите убийци в страната. Беше облечен в бледосин, кенарен костюм, с тъмносиня риза, разтворена на гърдите, с обувки „Бруукс“, които само набито око можеше да разпознае.

Облака влезе в заведението с ръце в джобове, спря се поредно на две-три маси, ръкува се с мъже и жени, държеше се любезно, не излъчваше нито агресия нито заплаха, а и събеседниците му го посрещаха с видима симпатия. „Добър артист“ — мислеше Козела, прелиствайки разсеяно поредният брой на „Интеренешенъл Херъл Трибюн“, което беше купил в хотела. Облака мина покрай него, изкачи се на патиото и седна на една маса, където вече го очакваха двама мъже. Телефона на Козела звънна. Знаеше че е Блинд и с неохота включи.