Христо Калчев - Сънят на уморения лъв (вулгарен роман)

— Точно така.

— Ще го убия — изпъшка сърбинът. — Още утре ще го очистя.

— Не — кротко каза Козела. — Не още. Ще му дойде времето.

— Този гад ни прееба с трийсет милиона долара, Козел — обади се Коста. — Това не са пари за семки.

— Опита се да ни преебе, пичове. Неслучайно ви казах, че бях добро ченге. Операцията, която трябваше да протече на порт Пирея, проведох два часа по-рано в открито море. Ставрос да си ебе майката, аз не съм правен в гъз.

Все пак Моимир Барич застреля капитан Ставрос, но властите и полицията приписаха убийството на организацията „17 ноември“. Подозрителен по природа, Козела не можеше да бъде сигурен до каква степен тази информация се базира на невежеството или е тенденциозно „присвиване“ на истинския килър.

Чисто беше пипал Моимир. Пресрещнал бе капитана на входа на пристанището и маскиран като рокер, беше профучал покрай него. Ставрос беше убит с един-единствен куршум в тила, най-вероятно през заглушител, и мотоциклетистът беше изчезнал много преди разстрелът да бъде открит. По-късно полицията беше намерила „Сузуки 250“, рокерски екип, но нито една следа от стрелеца.

„17 ноември“, що за фантом беше тази терористична група?

Флора, мис Хелън Бърнс и Коста Македонеца пиеха кафе на бара до басейна, Козела слушаше новините в бункера си и рееше поглед над пристанището. Беше 20 юли, но все още 9,30 сутринта и жегата поносима. След два часа нямаше да може да се търпи. Както няма съвършени хора, така няма и съвършен климат — помисли той, ядоса се на празното философстване, стана и слезе при басейна. Бъбриха празни приказки, после Флора отиде в кухнята да помага на майка си. Хелън извика Осип за поредния урок по английски и мъжете останаха сами.

— Йон, харесва ли ти Хелън? — попита Коста.

— На мен? В какъв смисъл? Приятно момиче… Може би малко притеснено.

— Флора не ти ли каза?

Козела разбра, но предпочете да се направи на разсеян.

— Жена ми няма тайни от мен, Коста.

И Македонеца изплю камъчето.

— Трета нощ Хелън спи при мен. Флора разбра веднага. Редно е и ти да знаеш.

Козела му се усмихна приветливо.

— По-добър избор от Габриела, Пор.

— И ти нямаш нищо против?

— Ти си пълнолетен мъж, копелдак смахнат. Ако ти трябва благословията ми, имаш я.

Козела мина зад бара, извади лед, наля си водка. Мълчаха известно време, после той попита:

— Какво знаеш за „17 ноември“, Пор?

— Предимно вестникарска информация. Леви терористи и политически фанатици. Появиха се по време на хунтата, но действат и до днес.

— Моимир е свитнал Ставрос. Пресата си мие ръцете със „17 ноември“. Ако терористите решат, че са преебани, може да ни припари под краката. Търси начин да влезем във връзка със „17“-и.

— Трудна задача, Козел.

— Знам, Пор. Обади се на Моимир. Кажи му, че съм бесен. Само в кенефа може да ходи без мое изрично разрешение! — Козела отпи и му се усмихна отново. — Търси „17“-и, момче. Знам, че е много трудно, а и рисковано. А колкото до Хелън… Ако някой ден решиш да се жениш и ни поканиш с Флора за кумове, ще бъдем поласкани.

Козела беше построил привидното си благоденствие в центъра на много опасен триъгълник: Алкалай в Москва, Исламболи във Валета и Виктор Бут някъде из дебрите на Судан. Достатъчно пари беше направил с тяхна помощ. Разумът му подсказваше, че трябва да се оттегли, но интуицията му на див звяр нашепваше друго. Не бива и да мисли за покой, докато някой от тях е жив. Печелиш, ако играеш в тим. Откажеше ли се, всеки от тях щеше да си поиска обратно парите. „Изсушаване!“ Този израз беше широко популярен сред българските мафиоти, а смисълът му — прилаган безмилостно. Алкалай, Исламболи и Бут имаха армии, той — не. Да, ама без пълководци армиите щяха да се превърнат в обезглавени хидри, а той — не.

Смъртни присъди за Морис Соломонович Алкалай, един от великите сабри на съвременен Израел, за принц Хауки Исламболи — пълновластния господар на Александрия в Египет, и на „self-made man“-a Виктор Бут, полуруснак, полутаджик, но син на два от най-безмилостните народи в света. Това романтика ли беше или глупост? Каквото и да предполагаше в навечерието на петдесет и първата си годишнина, Козела най-напред трябваше да си е отговорил на този въпрос, чувстваше го с кожата си. Чувстваше, повече — знаеше и единствения отговор на загадката: докато тези тримата бяха живи, той беше техен роб.

Козела добре помнеше стария сръбски виц за „трилемието“. Селянин имал да връща пари на съседа си. Седял, потънал в мисли, на камък. Така го сварил един непознат. „Какво ти е бе?“ — попитал непознатият. „Имам трилема“ — отговорил длъжникът. „Какво е това?“ „Имам да връщам пари на Перо — започнал разказа си длъжникът. — Отивам у тях. Няма го. Жена му върти баница, върти дупе… Гледах, гледах, па свалих гащите, вдигнах й полата и върти… Да, ама Перо си идва, сваля гащите и, нали се сещаш, върти мене. Така от понеделник до сряда.“ „Добре де, разбрах, че се въртите, но не разбрах какво е това трилема?“ Угриженият човечец отговорил тъжно: „Тръгнал съм за Перо, но не знам какво искам: да му върна парите, да въртя Перовица или Перо да върти мене. Е те това е трилема!“ Козела беше в подобна ситуация. Какво точно искаше? Да бъде един от асовете на подземния свят, да живее като анонимен еснаф, побягнал панически от всички възможни мафии и репресивни машини, или да избие тези, които знаят кой е Козела, и да заживее като Ага Хан на един благословен от Бога остров. Трябваше да реши този ребус възможно най-бързо или да се оглежда ту за полицаи, ту за „изкушители“. Сам не можеше да реши този проблем. Беше споделил живота си с Флора. Според християнския ритуал — „за добро и зло, в радост и мъка, докато смъртта ни раздели“! Да, време беше Флора да научи всичко за мъжа си.