Христо Калчев - Спрете полета на сокола (вулгарен роман)

Козела си купи един килограм наденица, сирене, буркан кисели краставички и хляб. Напълни един плик с водка и се заключи в родната си лесидренска къща. Беше изключил всички телефони и практически прекратил всякаква връзка с останалия свят. В колата му беше „Щайера“, на кръста под колана „Рюгера“ и това беше всичко. Беше се провалил и го знаеше. Никаква доставка не беше в състояние да заличи гафа, който сам си беше направил. Беше си създал един милион допълнителни и непредизвикани врагове в един и без това враждебен свят. И най-важното, не беше обезглавил глутницата.

Козела се напи и заспа. Събуди се махмурлия и изпържи едно парче наденица. Опита я, но не му хареса. Хвърли я на двора и отряза парче сирене. Взе го в едната ръка и с чаша водка в другата излезе на терасата.

Пролетта идваше и дърветата се разлистваха. Отдавна надошлите прелетни птици вече спяха в короните на дърветата. Някъде все още бухаше бухал. Долу откъм селото се чуваше откъслечен лай на кучета, но иначе тишината беше повсеместна, всепоглъщаща или, общо взето, т.нар. космическа тишина на нервността, от която болят ушите и се пръска мозъка.

Козела отпи, отхапа от сиренето, после и него го хвърли на двора и продължи само с водката. Какво се беше случило, мама му стара? Ръката ли ми изневери? Нормално е на тази възраст… Или някаква свръх сила запази предводача на глутницата? И тогава съзнанието му се проясни. През цялото време Козела беше преследвал глутница, беше търсил и се целил във водача им, митическия Акела, без да си дава сметка, че всъщност има работа с ято хищни птици и че подходът към тях трябваше да е по-различен.

Втресе го, плувна в пот: Господи какъв идиот си, Козел. Скочи, грабна бутилката и се върна обратно на терасата. Разбира се, подходът беше сгрешен, априори. Не глутница, и не вълк, друга беше целта и той вече я знаеше.

Пиян, но вътрешно развеселен и кой знае защо миролюбиво и добронамерено настроен, той допи питието си. Взе душ с ледената вода на бащиния си дом и заспа като младенец. На другия ден знаеше как трябва да реконструира постройката и кои майстори да наеме за градежа й. Боже господи, Козел! беше последната му мисъл. Ти се възраждаш, момче! Повече не помнеше.

Когато основаха „Ескадрона на смъртта“ и генерал Иван Милетиев го оглави, бившият му шеф Боев му беше дал генерално пълномощно да набира сам кадри. Козела направи точно така. Събра стари ченгета от всички разформировани управления на Държавна сигурност, като добре знаеше, че ще ги ползва по предназначение. Структурата се наричаше „Ескадрон на смъртта“ и затова там трябваше да служат хамъри, стрелци, снайперисти — мъже, не гнусящи си да си служат с хладно оръжие или отрова. Това беше ударната група. Но такова звено би било неефективно и безсмислено без хора, ползващи реален достъп до информация. Козела покани в отряда хора и от разузнаването, и от контраразузнаването, дори и от Четвърти отдел на Държавна сигурност, т.нар. Техническо разузнаване и едва тогава заяви в Пентхаус, че е готов да действа.

Един от хората, които беше наел се казваше Симеон Мишев — млад, мрачен темерут, майор от Второ Главно и бивш адютант на генерал Аначков, когото ескадронистите веднага нарекоха Плъха.

За трите години престой в Ескадрона Козела не беше намерил нито една минута свободно време, за да размени две думи с този затворен човек, но беше изчел биографията му и знаеше всичко за него. Мишев беше инженер по образование, завършил Военната академия в Лвов, специалност фортификации, но после беше пратен под прикритие да специализира минно дело в Антверпен, а след това и текстилно инженерство в Манчестър. Навремето на Козела му беше направило впечатление, че майор Мишев е единственият офицер от Второ Главно, анализирал и изпратил до шефа си, вече покойния генерал Рашков, доклад, озаглавен „Омразата към Мустафа Кемал, по-известен като Ататюрк, сред българските етнически турци“.

На сутринта Козела запали колата и отиде до пощата в Ловеч. Чрез информация от медиите взе домашния телефон на бившия си колега и го потърси в София. Обади се невинен детски глас. Когато попита за бащата, Козела получи подробен отговор:

— Тате и мама отидоха да празнуват Великден във Велинград. Ние сме само с баба.

— Можеш ли да ми дадеш по-конкретен адрес, моето дете? — попита любезно Козела.

— Чакай, ще ти дам баба — каза детето и подаде слушалката.