Христо Калчев - Последно причастие

Майната ти, Пор, и това ти е много, ебльо. Ако беше играл „фер“ 4 4 Честно. — Б. а. с Козела, сега щеше да се валяш в зелени банкноти.

Отпи, запали цигара и тръгна към тоалетната в момента, когато и Вадим Кан се беше отправил натам. Преди да се срещнат на вратата, двама от охраната го хванаха за ръцете и го изтласкаха във фоайето. Пребъркаха го щателно, включително между краката и глезените, под погледа на чеченеца. Когато разхлабиха хватката, Козела попита сърдито:

— Защо е всичко това, господине? Кан се усмихна подкупващо. На всеки от резците му блестеше по един диамант.

— Имам врагове, българино — с твърд кавказки акцент каза той. — Ела да пикаем. За клозета ли си тръгнал?

Козела кимна. Вадим Кан го хвана под ръка и следвани от охраната, тръгнаха по коридора.

— Откъде знаете, че съм българин? — колкото да каже нещо, попита той.

— Знам всичко. Защо мислиш, че ме пазят като валия? Козела сви рамене. Жестът означаваше „Не знам“.

— Аз съм бизнесмен, българино. Как ти е името?

— Иван Милетиев.

— Парите по цял свят за изкушение, Иван. Съгласен ли си?

— О, да.

Влязоха в тоалетната, застанаха пред писоарите, охраната зад гърбовете им.

— По дела ли си в Крит?

Козела свърши уринирането, дръпна ципа.

— Търсих къща. За една жена. Богата.

— Намери ли?

Извади документите от джоба си.

— Това е нотариалният акт. Днес приключих сделката.

— Честито.

Кан се изпика, прибра рязания хуй, закопча жълтия си панталон от сурова коприна.

— Оставаш ли в града?

— Докато дойде собственичката. Трябва да одобри покупката.

— Ясно — чеченецът лапна чучура на чешмата и пи дълго. — Ох, такава вода има само в Кавказ — с въздишка каза той. — Опитвал ли си?

— Не — Козела пи по инерция.

— Страшна вода, нали? — като озарен от епохално откритие каза чеченецът. — Само в клозета! Защо само тук, еба ли му майката? Някой ден можем да пийнем по едно уиски?

— С удоволствие.

— Добре. Ще те викна някой ден. Аз черпя!

Козела остана сам. Стоя десетина секунди вцепенен, но като излезе от клозета, вече беше взел решение. Не за пръв път щеше да убие човек в кенеф, но за първи път щеше да замисли и изпълни екзекуция в кенеф. Друг подход към Вадим Кан не откриваше.

Душата на българина е варварска, мислеше Козела, съдейки по себе си. Той беше по-склонен да вярва на гадатели, пророци, екстрасенси, дори на покойната Ванга, отколкото на Господ-Бог, сина му Исус и Светия Дух, да не говорим за мазните, покварени попове, които са станали свещенослужители предимно от леност. Съвременният свят не познаваше нищо по-мързеливо от така наречената църковна дейност. Но и нищо по-дълголетно от брадатите чернокапци.

За изненада на Козела погребението на Вадим Кан нито беше лишено от християнския театър, нито словото, което не разбираше, стигаше до тези, за които е адресирано. Разликата се състоеше в подробностите. Мюсюлманите лягаха голи в земята и вместо кръст на гроба побиваха бял дялан камък.

Когато церемонията завърши и опечалените чеченски гангстери се отправиха към джамията за молитва, Козела запали беемвето, напусна турския квартал на Мегало Кастро и подкара към хотел „Кандия“.

Беше убил Вадим Кан с електрически ток, но беше изпипал достатъчно внимателно акцията, за да мине за нещастен случай. Навремето, като млад офицер от милицията, Козела беше гледал американския филм „Механикът“. Чарлз Бронсън играеше поръчков убиец. Не ползваше оръжия, смяташе ги за каубойски прийом, но дълго снимаше жертвите си, изучаваше навиците им до най-дребни детайли и едва когато вникнеше в денонощната рутина, инсценираше летален инцидент. Сюжетът предлагаше десетина похвата. Козела помнеше и най-дребните подробности. Никога нямаше да забрави този филм и именно той го превърна в механик.

Козела купи жици, прекъсвачи, гумени ръкавици, алпийски „котки“ и три денонощия подготвяше удара си. Изкачи се на стълб на далекопровод, включи кабелите, прекара ги до задната фасада на хотела, заземи, остави работния гащиризон в багажника на беемвето, влезе в бара и седна на обичайното си място до витрината. Тогава един от чеченците се приближи до масата му. Шейхът на Икерия го канеше на уиски. Старата уговорка не беше забравена и още важеше.

— Търговец ли сте, господин Милетиев?

— По принуда — Козела опита да се усмихне непринудено. — Пенсиониран офицер… Полковник.

— Полиция? Поклати глава.