Христо Калчев - Спрете полета на сокола (вулгарен роман)

— Така е, господин генерал, войната е безмилостна!

Козела отмести поглед от вестника и се взря в по-младата жена. Беше слаба, грозновата и дългоноса жена на средна възраст със силни диоптри на очилата. С умен и спокоен поглед.

— Коя сте вие? — попита той.

— Аз не съм тази, аз съм ТЕ — отговори кротко жената. — И вие имате среща с мен.

— Дамата с вас? — неопределено попита Козела, колкото да чуе гласа си.

— Не се безпокойте, генерале! — продължи да отговаря жената. — И Голда Мейр беше възрастна жена, и Бен Гурион не беше в младежка възраст, но върнаха Ханаан на собствениците й.

Жената се пресегна и извади един плик от чантата си. Беше жълт, восъчен, старовремски.

— Вътре няма нищо, генерале! Нещо повече! Восъчното фолио на плика не позволява оставянето на пръстови отпечатъци. Приберете този плик, ще ви кажа с какво да го напълните.

— Вие? — попита Козела.

— Да, аз, Козел! — отговори жената. — Аз командвам парада до нова заповед!

Козела вече знаеше достатъчно, знаеше и повече. От него се искаше Аберман и Абу Тадж. С единия щеше да се справи. Другият щеше да го държи като разменна монета, докато свободата му не гарантираше личният му живот и спокойствието на семейството му. Но за какво му беше този плик по дяволите?

— Вижте, мадам — каза той. — Гледал съм какви ли не филми, кои по-лоши, кои по-добри. Такива като мен винаги играят лошата роля. Или стават убийци, или стават предатели, уважаема госпожо. За да не стигаме до там, помолете възрастната дама да се разходи до тоалетната и ми кажете какво искате от мен?

Жената прибра чантата си, увеси я на облегалката на стола, отпи глътка кафе и се взря с късогледите си воднисти очи в него.

— Тази жена, както я наричате вие, генерале, командва парада. Няма „сабри“ в Москва, в Ню Йорк или Холивуд, които да не ядат от ръката й. По стечение на обстоятелствата тя е моя майка. По още едно стечение на обстоятелствата някога е била учителка по български език в родината си. Обстоятелствата обаче й дават правото да говори, когато намери за добре. Ние с вас говорим, когато трябва, генерале.

Козела започна да се отегчава. Не един път беше плашен в живота си, многократно стрелян, убиван. Две безпомощни жени не можеха да му вдигнат адреналина, още повече, че гледаше на себе си като на мъртвец.

— Вижте сега, уважаема госпожо — започна той. — Аз съм тук по работа, а вие?

— Нашата работа е съвместна, генерале — продължи да отговаря жената. — Барон Йохан фон Веер е мой син и внук на мълчаливата дама.

Ставаше сериозно, Козела го почувства с кожата си. Така подреден пъзела, значеше, че Мосад е навсякъде и, че няма никакъв шанс да се измъкне от кафенето на гарата жив, ако откаже съдействие. Козела се облегна на стола, огледа се, не видя нищо подозрително и отново се обърна към по-младата жена:

— Няма да ви питам как се казвате, мадам. Знам, че е без значение какво име ще ми кажете. Искам обаче да ви кажа параметрите, в които мога да участвам, и зоната, която няма да напускам. От гледна точка на институциите, аз съм отдавна мъртъв. Биологически обаче, както виждате — не. Ще ви кажа нещо повече. Имах глупостта да създам семейство и да им внуша, че съм годен да ги защитавам. Това е моята наивност, госпожо. Вашата е, че можете да ме употребите за чужда кауза. Аз съм наемник и работя само и единствено за пари.

— Точно така, Козел — обади се старата дама.

Имаше перфектната артикулация на драматична актриса. Изговаряше всяка дума и буква като човек, минал през школовката на художественото слово.

— Да приемем вашата логика. Вие току-що прочетохте една статия. Какво мислите по този въпрос?

— Мисля, че е отвратително — спонтанно отговори Козела. — Аз, ако трябва да убия някой, няма да еректирам от агония за него.

Възрастната дама кимна:

— Именно за това сте тука, господин Козел. Уверявам ви, че вашето отстраняване не е по-трудно от поливането на едно дърво в пустинята. Но е безсмислено, млади приятелю, а нашият народ не извършва безсмислени дела, колкото и историята му да твърди обратното. Всичко, което сме преживяли, е изстрадано и обмисляно и никакви празни движения не са ни присъщи.

— Тогава защо е този празен плик? — попита Козела.

Възрастната дама, която все повече започваше да му прилича на Голда Мейр, макар добре да знаеше, че бившата министър-председателка на Израел е мъртва вече двайсет години, се усмихна с ъгъла на устата си и каза кротко:

— Този плик е временно празен. В него ти, приятелю, ще сложиш рапорта си. А какъв е рапорта ти — знаеш добре. Пази Володя Аберман. Докато е жив и е живо ноу-хауто му, жив си и ти. След което, не отговарям нито за теб, нито за семейството ти. Справи се с Абу Тадж и концентрирай вниманието си върху основния подлец на Балканите — татарина Ахмед Доган и компанията му. Ние в Синайската пустиня се справяме по-лесно с враговете си, защото не кокетираме с тях, Козел. Обърни внимание на Йохан и иди застреляй Абу Тадж! След което аз лично ще те поканя на „барши“. Знаеш ли какво е това?