Христо Калчев - Спрете полета на сокола (вулгарен роман)

Водачът на ислямизма, както той го наричаше мислено, имаше запазена маса. Седна с двама-трима от колегите си, гардовете се разпръснаха по ъглите на салона и като че ли атмосферата се възстанови. Само привидно обаче. Петдесет на сто от погледите бяха вторачени в него.

Този недорасъл спахия е предводител на един милион турци в България. Тука ще ти бъде гроба, помисли Козела. Отпи глътка водка, запали цигара и набра Маласа.

— Ела в София, моето момче, с Жорко ловджията! Днес е четвъртък, във вторник на обед ще се срещнем на Централна гара, — след което изключи телефона.

С периферното си зрение, допивайки водката си Козела огледа този сравнително млад мъж, а може би негов връстник, който претендираше, че е бащата на етническия мир в страната. Страшно много апломб и високомерие лъхаха от тази привидно невзрачна мутра и това карикатурно тяло. И въпреки това тишината беше достатъчно мощна, за да чуят от съседните маси какво се говори при тях. Но не се чуваше нищо. Ахмед Доган имаше и дефект в говора, и конспиративния навик да говори така, че никой да не го чува.

Нямам намерение да пея с теб в един хор! помисли Козела вътрешно развеселен, плати си водката, запали цигара и нехайно напусна заведението.

Времето не стигаше за нищо и въпреки това Козела си позволи един лукс. Излетя през Москва за Атина и оттам взе ферибота за Мегало Кастро. Беше три и половина сутринта, когато се прибра. Къщата спеше. Козела излезе под кедрите в двора, запали цигара и се заслуша в шепнещите гласове на острова. Беше тихо, почти мъртво. Тук-там се чуваше прибоя или поне си внушаваше, че го чува. Понякога в далечината се обаждаха сирените на акостиращи или заминаващи кораби.

Това беше домът му. Тук искаше да умре или поне да доживее дните си. А имаше само няколко часа на разположение. Готвеше се да остави бележка на жена си, когато тя се появи на входа на патийото. Нямаше и намек на сънливост по лицето й. Дали не ме е чакала през цялото това време? помисли Козела, но каза:

— Здравей, Флора!

— Добре дошъл, Йон! — пресипнало отговори жена му. — Защо се промъкваш като крадец в собствената си къща?

Козела се усмихна вътрешно. Да, наистина, поведението му беше на крадец. Той, кошмарният убиец, можеше да бъде всичко само не и някакъв жалък крадец. Не и той!

— Няма време, Флора — каза Козела. — Дойдох да видя как сте и тръгвам обратно. Не ме питай кога ще се върна.

Флора седна срещу него, запали от цигарите му и вдигна мастилените си очи.

— Имаш ли време за една водка, Йон?

— Не — каза той. — Фериботът е след четиридесет и пет минути.

— Нужда от нещо? — срещна отново питащия поглед на Флора.

— Не, скъпа!… Имам нужда от време.

— От мене го имаш, Йон — кротко отговори молдовката.

— Знам — Козела стана, загаси фаса, целуна я по косата и тръгна.

— Йон?… — прошепна Флора.

— Слушам те.

— Да те чакам ли? — спокойно попита тя.

— Въпрос на избор, скъпа! И на време! Моят избор сте вие, но времето не ми принадлежи! — после се обърна и напусна двора на къщата, която беше създал с чувството, че е последното убежище в живота му.

Беше девет и половина сутринта, когато събуди Влад Аберман.

— Играта загрубява, момченце! — каза Козела. — Ще трябва да се увеличат количествата.

— Имам ново ноу-хау, генерале — каза младокът. — Но и нова цена!

— Ти, че си евреин знам, Аберман. Но аз не съм арабин и затова всякакви пазарлъци с мен са безсмислени.

— Не става дума за пари — спокойно отговори Аберман.

— За какво, по дяволите? За слава ли? — иронично попита Козела.

— Не-е, генерале. За свобода и доверие.

— Не разбирам! — каза Козела и наистина не разбираше.

— Знам — чу гласът на младока — купи или наеми пет магазина за сувенири в София, след което ще проведем търговската част на разговора. Картофеното ноу-хау се изтърка. Трябва нов подход или и двамата трябва да излизаме в пенсия.

— Ще видя какво мога да направя — каза Козела и изключи апарата.

Влизаше в София. Какво ли се върти в главата на този млад гений? си мислеше разсеяно той, докато навлизаше в града. Предстоеше му среща със снайпериста Абу Тадж, а като че ли това беше най-важното нещо, което трябваше да свърши.

Беше девет и половина сутринта, когато на масата му поискаха да седнат две жени. Едната беше на видима възраст около седемдесет години, другата, приблизително четиридесет и пет. Пиеше кафе на гарата и чакаше сигнала на фон Веер. Беше струпал една пачка ежедневници и ги прехвърляше разсеяно, търсейки да спре погледа си някъде. И тогава наистина попадна на една фрапираща информация. Армията на Махди беше обезглавила едно двайсет и петгодишно американско момче, като наказателна мярка за изтезанията на иракските терористи, попаднали в лапите на съюзниците. Козела се вторачи в тази информация и я изчете цялата. Показваха снимка на маскираните екзекутори, на момчето, което спокойно очаква съдбата си, без реално да подозира какво го чака, интервюто с баща му. Изказвания на ислямски фундаменталисти, възхитени от бързата реакция на Муктада ас Садр. Това не беше киноекшън, а грубата реалност на войната, и без да влиза в емоционални подробности и да си променя химията, Козела знаеше, че това предстои и не беше нито кой знае колко изненадан, нито шокиран. Беше просто отвратен, но нямаше с кого да го сподели или поне така си мислеше, когато чу любезен женски глас: