Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

А сега седеше кротко и гледаше ужасения Алфред със смътна усмивка на доволство, заиграла на умното му, детско-възрастно лице.

Джак знаеше, че ще си изпати за това.

Алфред все някак щеше да си отмъсти. Докато другите не гледат, сигурно щеше да го удари с юмрук в стомаха. Това му беше любимият удар, защото болеше много, а не оставяше следи. Джак го беше видял да го прави няколко пъти на Марта.

Но си струваше да изтърпи един юмрук в стомаха, само за да види стъписването и страха на лицето на Алфред, когато умрялата птица падна от бирата му.

Алфред мразеше Джак. За Джак това бе ново преживяване. Майка му винаги го беше обичала, а никой друг не бе изпитвал каквито и да било чувства към него. За враждата на Алфред нямаше никаква явна причина. Той като че ли изпитваше същото и към Марта. Непрекъснато я щипеше, дърпаше й косата и я спъваше, радваше се на всяка възможност да развали нещо, което тя цени. Майката на Джак виждаше какво става и негодуваше, но бащата на Алфред като че ли смяташе, че всичко е съвсем нормално, въпреки че самият той бе добър и мил човек, който явно обичаше Марта. Всичко това беше объркващо и в същото време — интригуващо.

Всичко беше интригуващо. Джак никога в живота си досега не беше изпитвал толкова възбуда. Въпреки Алфред, въпреки усещането за глад през повечето време, въпреки че се чувстваше наранен от начина, по който майка му обръщаше внимание на Том вместо на него, Джак беше замаян от непрекъснатия поток странни събития и преживявания.

Замъкът беше най-последното от безкрайния низ чудеса. Бе слушал за замъци: през дългите зимни вечери в леса, майка му го бе научила да рецитира шансони , истории на френски за рицари и магьосници, повечето от които дълги хиляди стихове. И в тези приказки замъците бяха места на убежище и романтика. Тъй като никога не беше виждал замък, представяше си го като малко по-голям вариант на пещерата, в която живееше. Истинският се оказа нещо изумително: бе толкова голям, с толкова много сгради и толкова много хора, и всички заети — подковават коне, вадят вода, хранят пилета, пекат хляб и носят разни неща, винаги носят разни неща, слама за подовете, дърва за огньовете, чували брашно, топове плат, мечове и седла, плетени ризници. Том му каза, че ровът и земният насип не били естествена част от пейзажа, но всъщност били прокопани и натрупани от десетки мъже, като всички работели заедно. Джак не че не вярваше на Том, но просто не можеше да си представи как е направено всичко това.

Към края на следобеда, когато вече стана много тъмно за работа, всички заети хора започнаха да се стичат към голямата зала на цитаделата. Запалиха свещи от тръстика и лой, накладоха висок огън и всички кучета влязоха вътре, за да се скрият от студа. Някои от мъжете и жените взеха струпаните от едната страна на залата дъски и дървени магарета и подредиха маси с формата на буквата „Т“. Сетне наредиха столове по горната черта на буквата и пейки от двете страни на дългата черта. Джак никога досега не беше виждал много хора да работят заедно и беше изумен от това колко ги радваше работата. Усмихваха се и се смееха, докато вдигаха тежките дъски, подвикваха „Хоп!“ и „На мен, на мен“, и „Леко, леко.“ Джак им завиждаше за приятелството и се чудеше дали и той ще може да го сподели един ден.

След малко всички насядаха на пейките. Един от слугите на замъка раздаде големи дървени купи и дървени лъжици, като броеше на глас, докато им ги подаваше. После обиколи отново и постави по един дебел резен клисав кафяв хляб на дъното на всяка купа. Друг слуга донесе дървени чаши и ги напълни с ейл от няколко големи делви. Джак, Марта и Алфред, седнали заедно в долния край на „Т“-то, получиха по чаша ейл всеки, тъй че нямаше за какво да се бият. Джак вдигна чашата си, но майка му каза да изчака малко.

След като разляха ейла, залата затихна. Джак зачака, омаян както винаги, какво ще се случи по-натам. След миг граф Бартоломю се появи на стълбището, което водеше надолу от спалнята му. Слезе в залата, последван от Матю Стюарда и още трима или четирима хубаво облечени мъже, едно момче и най-красивото създание, на което очите на Джак се бяха спирали някога.

Беше момиче или жена, не можеше да определи кое от двете. Бе облечена в бяло и туниката й имаше изумително разкроени ръкави, които пълзяха по стъпалата зад нея, докато слизаше по стълбището. Косата й бе на бухнали тъмни къдрици, падащи около лицето й и имаше тъмни, тъмни очи. Джак осъзна, че точно това имаха предвид шансоните , когато разказваха за красиви принцеси в замък. Нищо чудно, че всички рицари плачеха, когато принцесата умре.