Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— По-голям е от тях — трябва му повече.

— Той бездруго винаги взима голям пай. И за малките трябва да има нещо .

— Губене на време е да се месиш в детските кавги — отвърна Том.

Гласът на Елън стана по-груб.

— Искаш да кажеш, че Алфред може да се налага над по-малките деца колкото си иска и ти няма да направиш нищо?

— Не се налага — отвърна Том. — Децата винаги се карат.

Тя поклати глава, видимо изненадана.

— Не те разбирам. Във всяко друго отношение си добър човек. Но за Алфред просто си сляп.

Преувеличаваше, реши Том, но не искаше да я дразни повече, затова отвърна:

— Дай на малките от месото тогава.

Елън отвори торбата си. Още изглеждаше сърдита. Отряза тънко парче за Марта и друго за Джак. Алфред също протегна ръка, но тя не му обърна внимание. Том си помисли, че трябваше и на него да даде малко. Нищо му нямаше на Алфред. Елън просто не го разбираше. Беше голямо момче, помисли си Том с гордост, и имаше голям апетит и буен нрав, а ако това беше грях, то всички юноши на света бяха прокълнати.

Отдъхнаха си малко, след което отново поеха на път. Джак и Марта отидоха напред, като още дъвчеха жилавото месо. Двамата малки се разбираха добре, въпреки разликата във възрастта им — Марта беше на шест, а Джак сигурно на единайсет или дванайсет. Но Марта смяташе, че Джак е изключително привлекателен, а той като че ли се радваше на новото преживяване с това, че има дете, с което да си играят. Жалко само, че Алфред не харесваше Джак. Това изненадваше Том. Би очаквал възмъжаващият му вече син да е безразличен към хлапето, но не беше така. Алфред бе по-силен, разбира се, но малкият Джак беше по-умен.

Реши да не се тревожи повече. Бяха си просто момчета. Твърде много други грижи си имаше, за да си губи времето с детски кавги. Понякога тайно се чудеше дали изобщо някога ще си намери работа. Можеше да продължи да тъпче пътищата ден след ден, докато накрая всички издъхнат: дете, намерено изстинало и безжизнено някоя мразовита сутрин; друго — твърде изтощено, за да надвие треската; Елън — насилена и убита от някой минал по пътя негодник като Уилям Хамли; самият той — отслабващ ден след ден, докато накрая се окаже твърде слаб, за да може да стане на заранта и остане да лежи в шумата, потънал в несвяст.

Елън щеше да го е оставила преди това да се случи, разбира се. Щеше да се върне в пещерата си, където все още имаше каца с ябълки и чувал орехи; достатъчно, за да опазят живи двама души до пролетта, но недостатъчно за петима. Сърцето му щеше да е разбито, ако тя стореше това.

Замисли се какво ли ставаше с бебето. Монасите го бяха нарекли Джонатан. Том харесваше името. Означаваше дар от Бога, според монаха със сиренето. Представи си малкия Джонатан, зачервен, със сбръчкано личице и плешив, както се беше родил. Вече щеше да е различен: една седмица е дълго време за новородено бебе. Трябваше да е по-голям и очите му да са широко отворени. Нямаше вече да е безчувствен към околния свят: силен шум щеше да го стряска, приспивна песен — да го утешава. Когато се наложеше да се оригне, малката му уста щеше да се закъдри в ъгълчетата. Монасите сигурно нямаше да знаят, че е оригване и щяха да го вземат за истинска усмивка.

Том се надяваше, че се грижат добре за него. Монахът със сиренето беше оставил у него впечатление, че са добри и грижовни хора. Все едно, определено щяха да се грижат за бебето по-добре от него, както беше бездомен и безпаричен. „Ако стана някога майстор на голям строителен проект и печеля по четирийсет и осем пенса на седмица, с храната отгоре, ще дам пари на онзи манастир“, помисли си той.

Излязоха от гората и скоро след това замъкът изникна пред очите им.

Духът на Том се повиши, но той побърза да потисне оптимизма си: беше преживял месеци разочарование и се беше научил, че колкото повече е обнадежден в началото, толкова по-болезнен се оказваше отказът накрая.

Продължиха към замъка по пътека между голите ниви. Марта и Джак се бяха натъкнали на ранена птица и всички се спряха да я видят. Беше орешарче, толкова малко, че лесно можеха да го подминат, без да го забележат. Момичето се наведе над него и птичето подскочи встрани — явно не можеше да полети. Тя го хвана и го вдигна, сгушила малкото същество в шепите си.

— То трепери! — каза им тя. — Усещам го. Трябва да е уплашено.

Птицата не се опита повече да избяга, а остана в ръцете на Марта. Блестящите й очички зяпнаха хората наоколо.

— Мисля, че има счупено крило — предположи Джак.