Кен Фолет: Опасно богатство

Тази творба е художествено произведение. Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания.

Благодарности

За щедрата им помощ при написването на тази книга, благодаря на следните приятели, роднини и колеги: Керъл Барън, Джоана Бърк, Бен Брейбър, Джордж Бренън, Джаки Фарбър, Барбара Фолет, Еманюел Фолет, Катя Фолет, Майкъл Хаскол, Пам Мендес, М. Дж. Орбел, Ричард Овъри, Дан Старър, Ким Търнър, Ан Уорд, Джейн Ууд и Ал Зукерман.

В деня, когато се случи трагедията, момчетата от училище „Уиндфийлд“ бяха наказани по стаите си.

Беше гореща майска събота и при нормални обстоятелства те щяха да прекарат следобеда в полето на юг от сградата — някои щяха да играят крикет, а други да ги наблюдават от сенчестите покрайнини на Епископска гора. Само че бе извършено престъпление. От бюрото на господин Офъртън, учителя по латински език, бяха откраднати шест златни суверена, и цялото училище се намираше под подозрение. Всички момчета щяха да стоят затворени, докато крадецът не бъдеше заловен.

Мики Миранда седеше на маса, в която бяха издълбани инициалите на поколения скучаещи ученици. В ръка държеше един справочник, издание на правителството — „Снаряжение на пехотата“. По принцип картинките на мечове, мускети и пушки го очароваха, но в момента му бе твърде горещо, за да се съсредоточи. От другата страна на масата бе седнал Едуард Пиластър, момчето, с което делеше една стая. Сега той вдигна поглед от тетрадката си по латински, в която преписваше направения от Мики превод на една страница от Плутарх, посочи нещо с пръста си, изцапан с мастило, и заяви:

— Не мога да разчета тази дума.

Мики погледна: „decapitated“.

— Обезглавен — обясни. — Същата е и на латински, decapitare.

За Мики латинският език бе лесен, може би защото много от думите си приличаха с тези в испанския, който бе родният му език.

Химикалката на Едуард продължи да скърца по хартията. Мики, който вече не можеше да седи на едно място, стана и отиде до отворения прозорец. Не се усещаше дори слаб полъх на вятъра. Загледа се, изпълнен с копнеж, към гората оттатък двора на конюшнята. В северния край на Епископска гора имаше една сенчеста, пълна с вода изоставена каменоломна, в която можеше да се плува. Водата бе прохладна и дълбока…

— Хайде да отидем да поплуваме — предложи той неочаквано.

— Не можем — отвърна Едуард.

— Можем да излезем през синагогата.

„Синагогата“ бе стаята до тяхната, в която живееха три еврейски момчета. В училище „Уиндфийлд“ се преподаваше теология, но без излишен догматизъм. Освен това имаше търпимост към религиозните различия, заради което бе харесвано от родителите евреи, от методисткото семейство на Едуард и от бащата на Мики, който бе католик. Независимо от официалната политика на училището обаче, отношението към евреите в него не бе твърде добро.

Мики продължи:

— Можем да минем през техния прозорец и да скочим на покрива на пералното помещение, да се смъкнем от онази страна на конюшнята, която не се вижда и незабелязано да стигнем гората.

Едуард се уплаши:

— Очаква ни Бастуна, ако ни пипнат.

Ставаше дума за бастуна от ясеново дърво на директора, доктор Полсън. Наказанието за нарушаване на забраната за излизане бяха дванайсет изключително болезнени удара. Доктор Полсън вече бе налагал веднъж Мики — за игра на комар — и момчето още потръпваше, когато се сетеше за боя. Само че вероятността да ги хванат бе твърде малка, а идеята да се съблече и да се потопи гол във водоема — съвсем непосредствена. Толкова бе близка, че почти усещаше допира на студената вода върху потната си кожа.

Хвърли поглед на другото момче. Едуард не бе особено харесван в училището: твърде мързелив бе, за да се учи добре, твърде непохватен, за да има успехи в спорта, а и прекалено егоистичен, за да се сприятелява лесно. Всъщност Мики бе единственият му приятел и Едуард не обичаше Мики да прекарва времето си с други момчета.

— Ще питам Пилкингтън дали иска да дойде с мен — каза Мики и тръгна към вратата.

— Не, недей — спря го разтревоженият Едуард.