Кен Фолет - Опасно богатство

Вече усещаше Бастуна върху себе си. Знаеше, че ще се разплаче. Това бе дори по-лошо от болката, защото смяташе, че на тринайсет години е твърде голям за сълзи.

Домът на директора бе чак в другия край на училищната територия, а пък Хю вървеше съвсем бавно, но въпреки това стигна прекалено бързо. Прислужницата му отвори вратата само секунда след като позвъни.

Срещна доктор Полсън още в преддверието. Директорът бе плешив мъж с лице като на булдог, който в момента поради някаква причина изобщо не изглеждаше толкова вбесен, колкото би трябвало да е. Вместо да изиска обяснение на факта, че Хю е напуснал стаята си и от него се стича вода, той само отвори вратата към кабинета си и тихо каза:

— Влез тук, млади Пиластър. — Без съмнение пестеше гнева си за боя с Бастуна.

Хю влезе в помещението с лудо биещо сърце.

Изуми се, защото вътре бе седнала майка му.

И което бе по-зле, тя плачеше.

— Ама аз само отидох да поплувам! — изтърси Хю.

Вратата се затвори зад гърба му и той схвана, че директорът не го бе последвал в стаята.

А после започна да осъзнава, че случващото се няма нищо общо с нарушаването на забраната за излизане и с плуването, нито пък със загубата на дрехите му и че го бяха хванали да се разхожда полугол.

Изпитваше ужасното усещане, че става дума за нещо много по-лошо.

— Майко, какво има? — попита. — Защо си дошла?

— О, Хю! — изплака тя. — Баща ти е мъртъв.

За Мейзи Робинсън съботата бе най-хубавият ден от седмицата. В събота на папа му плащаха. Днес щяха да имат месо за вечеря, както и нов хляб.

Тя седна на предните стъпала заедно с брат си Дани и двамата зачакаха папа да се прибере от работа. Дани бе на тринайсет, с две години по-голям от Мейзи, и тя смяташе, че е чудесен, макар невинаги да се държеше добре с нея.

Къщата им бе едно от влажните, задушни жилища в квартала край доковете на малък град на североизточното крайбрежие на Англия. Тя принадлежеше на вдовицата госпожа Макнийл. Хазяйката им живееше на първия етаж, в стаята отпред. Семейство Робинсън обитаваше задната стая, а на горния етаж имаше още едно семейство. Когато наближеше моментът папа да се прибере, госпожа Макнийл щеше да излезе на стълбището и да го изчака, за да прибере наема.

Мейзи беше гладна. Предния ден бе изпросила няколко разтрошени кокала от месаря, а папа купи една ряпа и направи яхния; тогава Мейзи бе яла за последно. Обаче днес бе събота.

Опита се да не мисли за вечеря, защото това усилваше болката в стомаха й. За да откъсне мислите си от храната, тя се обърна към Дани:

— Папа изруга тази сутрин.

— Какво каза?

— Каза, че госпожа Макнийл е paskudniak.

Дани се изкикоти. Думата означаваше „торба с лайна“. И двете деца свободно говореха английски език след една година в новата си страна, но не бяха забравили родния си идиш.

Името им в действителност не бе Робинсън, а Рабиновиц. Госпожа Макнийл ги мразеше, откакто бе открила, че са евреи. Тя никога не бе срещала евреи преди. Когато им даде под наем стаята в къщата си, смяташе, че са французи. В целия град нямаше други евреи. Семейство Робинсън нямаха намерение да идват тук: бяха си платили да ги откарат до място, наречено Манчестър, където живееха много евреи. Капитанът на кораба им каза, че това е Манчестър, обаче ги бе излъгал. Когато разбраха, че са на неправилното място, папа реши да съберат достатъчно пари и да се преместят в Манчестър, обаче после мама се разболя. Тя още бе болна, а те още си стояха тук.

Папа работеше на брега, в един голям склад, над чийто вход с големи букви пишеше: „Тобайъс Пиластър и Ко“. Мейзи често се чудеше кой е въпросният „Ко“. Папа работеше като деловодител — записваше бройката на варелите с боя, които влизаха и излизаха от сградата. Той бе внимателен човек, който старателно си водеше бележки и правеше списъци. Мама бе негова пълна противоположност. Винаги тя бе смелата, винаги тя поемаше рискове. Именно тя бе искала да дойдат в Англия. Мама обичаше да организира празненства, да пътува, да се среща с нови хора, да се облича хубаво и да играе на разни игри. Мейзи смяташе, че това е и причината папа толкова да я обича: защото бе такава, какъвто той никога не би могъл да бъде.

Сега обаче тя не бе нито енергична, нито дръзка. По цял ден лежеше на стария дюшек, ту заспиваше, ту се пробуждаше, бледото й лице лъщеше от потта, а дъхът й бе горещ и миришеше лошо. Докторът бе казал, че трябва да възстанови силата си, за което е нужно да яде множество пресни яйца и сметана, както и говеждо всеки ден, а после папа му плати с парите за вечерята този ден. Сега обаче Мейзи изпитваше вина при всяко ядене, защото знаеше, че отнема на майка си храната, която може да спаси живота й.